Поезия на новото време 'всяко ново е забравено старо"

В дните на духовно възраждане на новото човечество сме свидетели на различни духовни феномени и редица хора дават своите научни и лични свидетелства за жива връзка с миналото и бъдешето като знаци за божествената реалност на целостта. Как ше изтуъкуване научните изследвания и лични прежиявавния на редица търсачи на истината зависи от нашата позитивна, но и критична нагласа. Творецът в художествената литература понякога носи интуитивното прозрение на истини, потвърдени след време, ала творческият път е освободен от догматизирането им и дава възможност за лична свобода на всеки човек.
Казват,че поетът или писателят е своего рода пророк на новото време, ала той може да бъде такъв ако от подражател и имитатор на религиозни системи и духовни пътиша се впусне в новаторско търсене на вечни въпроси на житейско- космическата ни съдба.
Така например, бихме моли да разгледаме стихотворението :

Небесен път
От дълъг път - терзания житейски,
умората налегна ме съвсем,
и аз не устоях обещанието си
да удържа - тръгнах да се бия
с врага на любовта...

Разделил ни да се търсим
по света на хората враждебни,
обрекъл ни на самота -
О, не илюзорна е и аз знам,
не ще предам спомена за теб..,
когато прие те вечността.

А ти помоли ме да им простя,
Но как да сторя аз това,
щом нашата любов ме вика
след теб да тръгна,
и да победя смъртта...

Зная аз убиха те ,
остави ме да бъда сам ,
верен на образа ти жив,
превърнал се в ангел ,
покровител на мира -
на огъня и на дома.

И ето аз сега съм тук -
на таз планета где
грешници се каят,
и чакам свойто освобождене,
за да бъда с теб -
Мечтата да осъщества
от минал спомен
за любовта
надскочила смъртта.

Румяна Русева

Съдържанието му предлага дискусия върху темата за истинската любов,"надскочила смъртта"както бихме могл да кажем и за героите на Шекспир "Ромео и Жулиета' Ъя се реализира само при силните личности, които се стремят да победят себе си и да се самодокажат като владетели на вечността. Знаем, че самоубийството обикновено се счита за грях в религиозната традиция, но не сме убедени, е в случаи когато се зашитава честта,Божията воля или правото на реализиране на истинската любов този акт може да се счете за такъв. Може би тъкмо обратното - той се оправдава от висшите сили, ако е в утвърждаване на космическата правда. Разбира се не се приема за нормално и естествено да се съкрашава умишлено човешкия живот от самия негов носител. Дори се предполага, че не винаги подобни случаи сливат двамата влюбени в отвъдното. Но в този случай в стихотвореието, авторката посочва причината за раздялата между двамата влюбени - убийството на любимата, която е помолила за простителност на враговете й и отношението на нейния любим кум тази молба. Тук се поставя една интересна дилема - въпросът за прошката и за търсенето на възмездие от оскърбените. Справедливият божи гняв е неминуем и героят неминуемо го е уловил. Той по естетствен начин търси справедливост в света на злото и решава да "отмъсти' на враговете си. Ала в същото време е наясно, че е накърнил християнската вяра на любимата си и в душата му се прокрадват чувства на болка, че неговите действия ше го отдалечат от любовта му. Така се стига да извода, че двете души намират утеха едвам когато са направили съответните стъпки на покаяние или корекция на своите чувства било то страхове, съмнения или мъка.
В действителност сме свидетели на хиляди разделени двойки на земята , но колко от тях могат да разберат, че това тяхно разделение е в резултат на минали нерешени проблеми - често от връзка с живота на предците им или сродни на тях души. Така при усилието на двамата, родени на земятата, независимо къде са те,рано или късно небесната съдба ги събира в едно, ако те искат сериозно това. Поетесата предлага отговор на въпроси : Защо сме сами и защо сме се родили, ако не можем да намерим истинската любов тук и сега.
Но един оптимистичен поглед върху космическото ни съществуване ни показва колко малки прашинки сме ние, и че животът ни е само миг в кръговрата на природата. Така надскочили страха, бихме погледнали смело напред, за да изградим един нов живот на мир и вечно движение към щастието.

Прабългарите и техния календар

Поклонение

В дни когато всички българи
в света празнуват коледната зима
нашите предци в тишината,
почиват някъде в долината..
на мъртвите ли.... аз не зная,
но мъдростта им искам да узная.

Искам да узная как са яздили коне,
как воювали и как ловували.
Животът им в опасности бил ценен,
ала те почитали и чужденеца,
и вярата му в младенеца.

Помни се поклона от мъдреца,
или от всички мъдреци,
очакали с векове да дойде
принц или принцеса
и заедно да поведат
човечеството към небето -
там,където Слънце и Луна
ярко и любящо светят.

Родина

Живеем в тежки времена,
на бунтове, грабежи,
и в мраза на водите буйни
се къпе нашата страна.

И как да стане чудото
на свободата и как
от злото ние ще спасим децата,
че те са жертва на страха,
и сред престъпленията на гнева
гинат техните сърца,

И ето виждам в небосклона
моята родина ведра
да посреща слънцето в нега,
под омая сладостна в играта,
на лазура с планината.

И под небосвода син,
зайци, мечки и лисици бързат
заедно на път земята тъжна
да спасят заедно с човека,
пътник от далеко..

А достигнала върха аз засмяно
се оглеждам за пътниците морни,
тръгнали с надежда ..
- Сигурно се умори, но път
ни чака до зори...

Вижте, хората тревожни
край морето синьо, синьо,
как лицата си оглеждат
и объркано поглеждат -
водата тъмна се бунтува
и гръмовен глас дочуват:

Радвам се в тази буря
да бъда с вас довека
и поели тежкия маршрут
водите бистри да пречистим
за да грейне в очите радост,
а Любовта към нашата страна
да разтвори вашите сърца

Стъпкана роза

Стъпкана роза

По паважа пуст
в късния ден,
млада двойка тук премина -
той и тя
загърнати в мъгла,
с тъга разделят се –
тя плаче,
а той
трогнат от скръбта
огледа се
и що да види –
малка бяла роза
кима му с глава.

И видял една сълза
смутено
той се пресегна -
нежна бяла роза,
поклащаше глава,
говfреше му:
“Ела и ме вземи!
И момичето
не ще те забрави.”

Бързо младият човек
откъсна я,
вдъхнал аромата нежен,
подаде на любимата
си цвете белоснежно -
цвета на
на любовта
и красотата.

Девойката усмихна се
едвам,
но го прегърна
с надежда,
и отбелязаха
раздяла тежка.
И момъкът
замина на война,
далече
от родната земя.

Но чужда рота
се зададе в града
и девойката
от мъка залиня,
ни вест,
ни кост от него –
с месеци –
не един, два.

И един ден
пощальонът спря
пред нейната врата:
-Не знаеш ли –
попита той-
Той умря !
Погледни
и прочети.
Подал писмото
с тази новина,
розите в двора
клюмнаха глава.

И остана там
на тротоара ,
под тежкия ботуш
малка роза
лъчезарна -
бяла като сняг,
смачкана
в студа,
стъпкана
в калта
от дъждовния ден –
Нежна роза
сви се
в любовта,
на момъка загинал
на война.