петък, 26 юни 2009 г.

Теории за лидерството

Тема: Социално-психологически аспекти на лидерството. Научни теории за лидерството

от М. Герман

1. “Теории на чертите”
Привържениците на тези теории се опитват да дадат отговор на въпроса, какви свойства трябва да притежава лидера. Те смятат, че човек се превръща в лидер, ако притежава определени психологически качества и свойства (“черти”). За изграждането на лидера важна роля играят редица фактори. Първата група фактори са неговите “способности” – умствени, вербални и т. н. Втора група фактори са “постиженията” – образование, професия и физическо развитие. Трета група фактори са “отговорностите” – инициативност, упорство, желание и др. Четвърта група фактори са “активността и сътрудничеството”. Петата група фактори са “статусът” – социално-икономическото положение и популярност. Шеста група фактори са “ситуативните черти на личността”.
Основните лидерски качества са следните:
- силно развито чувство за отговорност;
- енергичност и упоритост в постигане на целите, оригиналност и умение да се поема риск при решаването на проблемите;
- инициативност;
- самоувереност;
- способност да се влияе на поведението на другите и да се структурират социалните взаимоотношения;
- умение да се поемат върху себе си последствията от действията и решенията;
- способност да се противопоставя на фрустрацията и разпада на групата;
Проведеното през 1979 г. комплексно изследване на лидерското поведение по заповед на държавния департамент на САЩ посочва като най-важни черти на политическия лидер следните – организаторски способности, избягване на бюрократичните подходи, търпимост към фрустрация, прямота в съжденията, способност да се изслушва чуждото мнение, енергичност, чувство за хумор.
Макс Вебер има съществен принос за разработването на “теорията на чертите”. Той определя три качества на лидера за решаващи: страст, чувство за отговорност и наблюдателност. Страстта е необходима за ориентация в същността на делата, наблюдателността е свързана с вътрешна дисциплина и умение да се анализира обстановката и отношенията между хората. Истинският лидер трябва да съчетава в себе си горещата страст и хладната наблюдателност.
Теориите на чертите са атрактивни, но с малка научна стойност. Те по оригинален начин описват изследвания феномен, но не се приближават до неговата същност. Независимо от това и днес тези теории имат своите привърженици, които създават нови списъци с необходимите лидерски качества.
1.1. Ситуационни теории
Тези теории се обединяват около следното схващане: лидерството е функция на средата, то зависи от конкретни обстоятелства, от културни фактори и от особеностите на времето. Този подход игнорира индивидуалните различия между хората и обяснява тяхното поведение само с изискванията на средата. Типът лидерство в групата зависи преди всичко от особеностите на групата и проблема, който й предстои да решава.
Хокинг твърди, че лидерството е функция на групата, която се предава на лидера само тогава, когато групата желае да следва неговата програма. От тук следват два извода – всяка ситуация определя, както качествата на лидера така и самия лидер; качествата на индивида, които се определят от ситуацията като лидерски, са резултат от предишни лидерски ситуации.
Дж. Шнайдер открива с учудване, че броя на генералите в Англия в различните времена е правопропорционален на военните конфликти, в които е участвала страната. Този факт се дава като най-красноречив пример за научната стойност на ситуационните теории. А. Мърфи обобщава: ситуацията ражда лидера, който е длъжен да стане инструмент за решение на проблема. Самата ситуация обаче е наразрешима без намесата на лидера.
1.2. Личностно-ситуационни теории
Тази група теории е симбиоза на предишните две. В тях се разглеждат, както психологическите черти на лидера, така и условията, в които действа лидера. Лидерството се определя от три основни фактора: личностните качества на лидера, групата от негови последователи и конкретната ситуация или “събития” (например, проблеми, които групата трябва да реши).
Р. Стогдил и С. Шартл описват лидерството чрез понятията “статус”, “взаимодействие”, “съзнание” и “поведение” на индивидите по отношение на другите членове на организираната група. Лидерството се разглежда по-скоро като система от отношения между хората, а не като характеристика на изолирания индивид.
Според привържениците на тези теории, за да се разбере феномена лидерство е необходимо да се обърне специално внимание на такива фактори като черти и мотиви на лидера, обществен имидж на лидера, мотивация на неговите последователи, справяне с лидерската роля, а също да се отчита и “институционалния контекст” и “ситуацията”. По този начин тези теории се опитват да разширят достойнствата на предишните подходи.
1.3. Теории на взаимодействията и очакванията
Според Дж. Хемфилд лидерството трябва да се разглежда като състоящо се от три променливи: действие, взаимодействие и настроение. Следователно, усилването на взаимодействието и участието в съвместна дейност с свързано с усилване на чувствата на взаимна симпатия, а също и с внасяне по-голяма определеност в груповите норми. Лидерът се определя преди всичко като инициатор на взаимодействия.
Р. Стогдил създава “теория на усилване на очакванията”. Той смята, че у членовете на групата в процеса на взаимодействие се усилва очакването, че всеки ще действа в съответствие с някакъв модел. Ролята на индивида се определя от взаимните очаквания. Ако неговите действия съвпадат с очакванията на групата, тя ще му разреши да се присъедини към нея. Лидерският потенциал на човека зависи от неговата способност да инициира нужните взаимодействия и очаквания.
М. Еванс е основоположник на “теорията на целевото поведение” (path-goal theory). Според него лидерството е свързано с умението да демонстрираш на подчинените си какъв тип поведение ще бъде поощрявано и наградено. Близка до тази теория е “мотивационната теория”, създадена от Р. Хау и Б. Бас, в която лидерството се разбира като опит за промяна на поведението на групата, чрез промяна в мотивацията на нейните членове. Ф. Фидлер разглежда лидерското поведение като свързано с изискванията на ситуацията. Проблемите и свързаните с тях ситуации определят и типа лидерско поведение.
1.5. Хуманистични теории
В центъра на тези теории стои проблема за ефективното развитие организацията. Според привържениците на тези теории човек е “мотивирано същество”, а организацията винаги е структурирана и контролируема. Главната функция на лидерството е модификация на организацията с цел професионалната и творческа реализация на индивидите, удовлетворяването на техните потребности, като същевременно се постигнат и целите на организацията.
Д. Мак-Грегъри разработва две теории за организиционното лидерство. Първата, наречена теория X, е основана върху предположението, че индивидите са пасивни по природа, противопоставят се на нуждите на организацията и следователно те трябва да бъдат насочвани и мотиварани. Втората теория, наречена теория Y, гласи, че хората са мотивирани и отговорни по природа. Следователно те трябва така да бъдат организирани и насочвани, че едновременно да реализират и своите цели и целите на организацията.
С. Аргирис открива конфликт между организицията и индивида. Според него природата на организацията предполага структуриране на ролите на неговите членове и контрол над изпълнението на техните задължения. В природата на човека е заложен стремеж към самореализация чрез инициативност и отговорност. Ефективното лидерство трябва да се съобразява с това и да се опира преди всичко на тези качества.
Р. Ликерт определя лидера за човек, който е длъжен да се съобразява с очакванията, ценностите и междуличностните отношения на своите подчинени. Лидерът трябва да убеди своите подчинени, че организационния процес е изграден така, че да е полезен за тях и да им гарантира свободата да вземат самостоятелни и отговорни решения.
В сравнение с предишните теории хуманистичните са крачка напред, тъй като в тях се прави опит за задълбочен анализ на личностно-психологическите аспекти на феномена лидерство.
1.6. “Теории на обмена”
Представителите на тези теории (Дж. Марч, Х. Саймън, Х. Кели и др.) разглеждат обществените отношения като особен вид обмен. В този обмен членовете на групата “внасят” не само определен производителен, но и психологически ресурс, за който получават някакъв психологически “доход”. Взаимодействието продължава, докато всички участници са удовлетворени от този обмен. Групата предоставя на своя лидер особен статус и уважение като обмен за неговите необикновени способности, чрез които помага на групата да постигне целите си. Процесът на обмен е сложно организиран, той включва многобройни системи за “кредитиране” и “изплащане”.
1.7. Мотивационни теории
В. Стоун определя мотива като своеобразна заучена “натраплива идея”, основаваща се върху вътрешната потребност да се общува компетентно с обкръжаващата среда. Независимо от първоначалните потребности (от власт, от престиж, от самореализация), мотивацията зависи от осъзнаваните от човека възможности. Естествено, прекалено силната мотивация може да деформира възприятието. Например, прекалено силно мотивираният кандидат, имащ обективно малко шансове за успех, може да вярва сляпо в своята победа на изборите.
Най-често човек издига своята кандидатура, когато осъзнава, че има вероятност да победи, достатъчно опит и сериозна подкрепа. Д. Шлезингер отбелязва, че амбициите често се развиват в специфична ситуация като ответна реакция на възможностите, откриващи се пред политика. “Теория на амбициите” предполага рационална оценка на ситуацията. Дж. Щерн предлага следната формула за мотивацията:
мотивация = f (мотив x очаквания x стимул).
Следователно, амбициите на кандидата са функция от три променливи. Първо, от неговите лични мотиви (власт, успех, уважение). Второ, от неговите очаквания относно заеманата длъжност. Трето, от “ценността на наградата”. Очакванията на индивида се определят от неговото отношение към политическата система, от бъдещите му възможности като политик, от оценката на собствените способности и вероятна подкрепа. С други думи три неща – бъдещ престиж, власт и ценност на наградата - определят амбициите на политика.
Според Дж. Аткинсон мотивацията се разделя на два типа: мотивация за успех (МУ) и мотивация за избягване на неуспеха (МН). Степента на удовлетворение в случай на успех и степента на унижение в случай на неуспех зависят от субективното очакване на индивида относно възможните последствия както от успеха, така и от неуспеха. В случай, че мотивационния модел на индивида МН е по-голям от МУ, индивида избира или стопроцентово печеливша ситуация, или предприема рисковани действия (за да оправдае лесно своя провал). Ако МН е равна на МУ, то мотивацията е нулева и практически отсъства. И накрая, колкото по-голяма е МУ в сравнение с МН, толкова по-голяма е субективната вероятност за успех, тъй като относителната сила на мотивацията влияе върху тази вероятност. Безпокойството за провал е толкова по-силно, колкото по-плътно възможността за успех се приближава към границата 50/50.
Е. Маслоу създава йерархична теория на потребностите, според която лидерството възниква в процеса на трансформация на човешките желания (мотиви, породени от чувства) в потребности, социални стремежи, колективни очаквания и политически изисквания, т. е. в мотиви, зависещи от средата. В пирамидата на потребностите най-ниско място заемат физиологичните потребности, на средно ниво са потребностите от сигурност и безопасност, а на най-високо ниво са афективните потребности. Фрустрацията на низшите потребности увеличава мотивацията за тяхното удовлетворяване. Задачата на лидера се състои в предотвратяването на фрустрацията, апатията, неврозата и другите форми на “обществени разстройства” чрез трансформация на потребностите на гражданите в социално-продуктивна посока. Лидерът трансформира потребностите в следната последователност:
желания и потребности – надежди и очаквания – изисквания – политически действия.
У самия лидер се срещат два типа властови потребности – 1) потребност от сила, постижения, автономност и свобода; 2) потребност от доминиране, репутация, престиж, успех и статус. Повечето изследователи са на мнението, че основният властови мотив е свързан със стремежа да се удовлетвори една потребност – потребностт от доминиране.
Д. Бърнс определя за главен елемент на социалната активност – потребността от уважение. Според него всички “велики хора” са демонстрирали наличието на тази потребност. За Бърнс стремежа към уважение не е патология, а израз на повишена потребност от самоактуализация. Самоактуализиращите се личности са потенциалните лидери.
Представените основни теории полагат фундамента на научното изучаване на лидерството. Само на тази опора се оказва възможна следващата стъпка: опита за създаване на типология на лидерството и на лидердските стилове.

Тема: Типологии на лидерството

1. Ранни типологии на лидерството
Една от първите типологии на лидерството е създадена от Е. Богардс. Той разделя лидерите на 4 типа: 1) автократичен (среща се в силни организации), 2) демократичен (защитава интересите на групата), 3) изпълнител (изпълнява възложени му задачи), 4) рефлексивно-интелектуален тип (не може да ръководи голяма група).
Ф. Бартлет създава своя типология, която нарича “позиционна”. Лидерите биват три типа: 1) институционален тип (авторитета на лидера се определя от престижа на позицията, която заема), 2) доминиращ тип (лидера заема своята позиция с помощта на сила и влияние), 3) убеждаващ тип (умее да оказва влияние върху настроенията на подчинените и да ги подбужда към действие).
С. Кичело обособява особен тип лидер – “лидер без офис” и го нарича “пророк”. Той смята, че пророците излизат на сцената на историята в смътни времена, спечелват подкрепата на своите поддръжници и се превръщат в символ на ръководените от тях движения.
Ф. Редъл твърди, че институционалните и емоционалните групови процеси могат да произтичат само ако са свързани с някой от деветте типа личности. Според неговата типология тези личности са: “патриарх”, “лидер”, “тиран”, “обект на любов”, “обект на агресия”, “организатор”, “изкусител”, “герой”, “пример за подражание” (положителен или отрицителен).
Дж. Хетцел и Е. Губа класифицират лидерството по следния начин: 1) “законодателно лидерство”, при него ролите и очакванията се определят от нормативните изисквания към дейността в обществените системи, 2) “идеографично лидерство”, при този вид потребностите и нагласите на индивидите определят личностните измерения на груповата дейност и на самия лидер, 3) “синтетично лидерство”, то примирява конфликтуващите страни.
В. Бел, Р. Хил и С. Милз създават типология на четири типа лидери: 1) “формален тип” (заемащ официални постове), 2) “известен тип” (имащ влияние в обществото), 3) “влиятелен тип” (оказващ влияние върху мнението и поведението на групата), 4) “обществен тип” (активно участващ в самодейни организации).
М. Конвей наблюдава лидерите на тълпите и ги разделя на три типа: “вожд” (той се стреми да води тълпата, като я довежда до хипнотичен екстаз и я насочва по избрания от него път – например Наполеон), “представител на тълпата” (той защитава “правилните” мнения и позиции на народа – например Т. Рузвелт), “тълкувател на мнения” (той се стреми да артикулира това, което смътно чувства тълпата, нейните скрити страхове и преживявания).
Разгледаните типологии и класификации на лидерите са обобщения, направени на базата на наблюдения и логически конструкции. Макар и схематични, те подготвят почвата за по-мащабни изследвания.
2. Типологията на Макс Вебер
Макс Вебер (1864-1920) е немски социолог, философ и историк. Той е основоположник на теорията за социалната стратификация. Неговите основни трудове са: “Римската аграрна история и нейното значение за държавното и частното право” (1891), “Протестанската етика и духа на капитализма” (1905), “Стопанската етика на световните религии” (1919), “Политиката като призвание и професия” (1919), “Стопанство и общество” (1921). Основната идея на Вебер е разбирането за рационалността като характерна черта за съвременната европейска култура. Рационалността се противопоставя на традиционните и харизматичните начини за организиране на обществените отношения. Наред с това немският социолог обяснява произхода на европейския капитализъм с протестанското религиозно-етично учение, възпитаващо в трудолюбие, пестеливост, честност, инициативност. В политическата социология той обръща специално внимание и прави анализ на конфликта на интереси на различни групи сред управляващата класа: статусни и престижни групи. Главният конфликт в социалния и политическия живот е в борбата между политическите партии и бюрократичния апарат. Привържениците на Вебер виждат в неговите трудове опровержение на материалистическото разбиране на историята и доказателство за водещата роля на етическите и религиозните фактори за историческото развитие на обществото.
Вебер е и един от първите учени, които въвеждат термина “харизма” в социологията. Харизма (гръцки произход karisma – “милост, благодат, божествен дар”) означава изключителна надареност. Харизматичната личност (пророк, проповедник, политически лидер) има множество привърженици и почитатели, които я възприемат за свята, непогрешима, свръхестествена и притежаваща лидерски качества.
Вебер създава типология на политическите лидери. Политическото лидерство се основава на определен тип лидерска легитимност.
“Легална легитимност”. Тя има рационална основа, която се проявява в легалността на нормативните правила и в правото на лидера, получил своето място благодарение на спазването на тези правила. При тази легитимност подчинението е следствие на легално установения обезличен порядък и не излиза от формалните рамки на властта в организацията. Това е власт на поста, на позицията, която заема човек. Това е “бюрократичен” тип и съответно стил на лидерство. Хората се подчиняват на бюрократа, понеже се чувстват безсилни пред множеството атрибути на властта, които тя притежава и демонстрира.
“Традиционна легитимност”. Нейната основа се корени във вярата в светостта на древните традиции и в “естествения” легитимен статус на традиционните управляващи. Подчинението тук е следствие на личната преданост и се приема като обществено задължение. Това е “традиционния” тип и съответно стил на лидерство. Това е властта на монарха, получавана по традиция, автоматично независимо от личните качества и водената политика. Хората се подчиняват на монарха или на всеки друг традиционен лидер, защото така е прието. Те не могат да не спазват традицията, не могат да й се противопоставят.
“Харизматична легитимност”. Афективната основа на този тип легитимност е специфичната преданост към харизматичния лидер. Предаността произтича от вярата в изключителната святост, героизъм и образцов характер на лидера, притежаващ безспорни качества и достойнства. За хората харизматичният лидер е олицетворение на нормативните образци и защитник на идеалния обществен ред. “Харизмата” е знамето, хоругвата, които носи човека, олицетворяващ мечтата, идеала и оглавяващ обществено движение от единомишленици. Подчинението на такъв лидер се основава на личното доверие и се определя от представите на индивида за харизмата. Хората се подчиняват не толкова на човека, колкото на харизмата, която му дава влияние и авторитет. Властта на харизматичния лидер – това е власт на символа, особено драматични са моментите, когато този символ се издига над тълпата. Това е властта, притежавана от силна и ярка личност, но тази власт не произтича само от конкретната личност, а и от следващите я маси. Тази власт е фанатична и същевременно ситуативна: ако се промени ситуацията, настъпи нова обстановка славата на лидера бързо може да повехне и той да загуби своето влияние.
Харизматичният лидер има две основни характеристики. Първо, той е дистанциран от своите подчинени, влиянието на харизматичния лидер расте правопропорционално на дистанцията от подчинените му. Второ, той притежава качества, които възбуждат емоционално неговите последователи. Съществува правилото, че харизматичният лидер никога не оставя хората равнодушни: те или го обичат, или го мразят.
М. Вебер разглежда харизмата в три аспекта: 1) харизмата като символно решение на вътрешни проблеми чрез тяхното проектиране върху харизмата и харизматичния лидер; 2) харизмата като защита от чужда власт чрез агресивни действия под ръководството на харизматичния лидер; 3) харизмата като приписвани на лидера атрибути, чрез които той ще удовлетвори интересите на своите привърженици.
От направения обзор на теориите и типологиите от първата половина на 20-ти век става ясно, че лидерите се класифицират едновременно според изпълняваните от тях функции (представител, изпълнител) и според стила на ръководство (доминиращ, демократичен). По-съвременните теории изучават преди всичко авторитарния и демократичния стил, като често ги наричат: “ориентиран към задачата” и “ориентиран към личността” лидерски стил.

Тема: Лидерство и лидерски стилове

1. Психопатологичната типология на Харолд Ласуел
Ласуел определя следните типове лидери – “агитатор”, “администратор”, “теоретик”. Той разглежда ролята на безсъзнателните фактори в критичните моменти от кариерата на всеки от тези типове и влиянието на безсъзнателното върху формирането на “политическите типове”.
“Агитаторът” има за основна функция да разпространява своите възгледи и да общува с гражданите. Той високо цени и владее риториката, вербалните формули, жестовете и често използва ритуализираното повторение. Този тип живее, за да бъде забелязан, за да провокира и унижава опонентите си, същевременно чисто административните задачи го фрустрират. Той е недисциплиниран, често пъти заяждащ се и конфликтен политик. Този тип политици с ярко изразен ентусиазъм се обръщат към публиката с призиви, заклинания, често и с обиди, ругатни. За тях най-важното е да предизвикат емоционален отклик от аудиторията.
От психоаналитична гледна точка Ласуел определя “агитатора” като “нарцис” (макар и примитивен). Либидото на този тип е насочено към собственото Аз и Аз-подобни обекти. Това води до появата на хомосексуални наклонности, които се проецират върху абстрактни обекти. В детството “агитатора” е образцово дете, срамежливо подтискащо негативните емоции. Този “репресивен садизъм” не намира израз в близкото обкръжение и се пренася върху обществото. Жаждата за самоизява в устна или в писмена форма се превръща в начин за удовлетворяване на вътрешните емоционални потребности. “Агитаторът” става добър оратор, тъй като в детството си е подтискал негативните емоции и често е хитрувал.
“Администраторът” за разлика от “агитатора” проектира своите афекти върху по-малко отдалечени и не толкова абстрактни обекти. Той се стреми към манипулиране на определена група, като демонстрира безпристрастен интерес към задачите на организацията. На него са му чужди абстракциите, тъй като не ги е използвал по-рано за решавене на емоционалните си проблеми. “Администраторът” не е човек лишен от емоционалност, просто той е по-хладнокръвен и емоционално балансиран.
Ласуел разделя “администратора” на два подтипа.
Първият се характеризира с енергичност и развито въображение, които външно го доближават до “агитатора”. В центъра на неговото внимание попадат определени хора, той пренася своите афекти върху по-малко общи обекти и не се стреми да поведе зад себе си множество хора. Този подтип е привързан към своето обкръжение и се опитва да координира неговите действия. Неговата неспособност за абстрактно мислене се дължи на прекалената му привързаност към определени членове от семейството, а често и на трудности в откриване на собственото място в семейното обкръжение.
Вторият подтип е прекалено педантичен и съвестен лидер, чиято любов към рутината, детайла и точността едновременно съхраняват цялостността и предизвикват отчуждението на групата. Този тип “администратор” не са изпитвали сериозни кризи в своето личностно развитие, не са имали свръхекспресивни емоции. Той или е сублимирал своите преживявания, или свободно ги е изразявал в семейството. Педантичността на този лидер не е нищо друго освен опит да демонстрира своята сила и власт.
“Теоретикът” (експерт и идеолог) го привличат абстрактни и високо рационализирани цели. За разлика от “агитатора”, насочващ се към близки цели, този тип се стреми към абстракции и мащабност. Разглеждането от “теоретика” на различни идеи често е самоцелно и по този начин го отделя от подчинените. Абстракциите са необходими на този тип, за да разреши собствените си емоционални проблеми. “Теоретикът” за разлика от “администратора” страда много от липсата на афекти, тъй като е преживял много фрустрации в своето личностно развитие. Именно поради това, чрез повишената си интелектуализация той се опитва да реши собствените си емоционални проблеми.
Според Ласуел характерът на политика оказва влияние върху лидерските му качества. Ласуел обособява два основни типа: “принудителен” и “драматичен”, а също и един особен подтип – “безпристрастен” тип. За човека с “принудителен” характер са присъщи формални отношения, еднообразие, монотонно общуване, десубективизация на ситуацията, отрицание на нововъведенията, т. е. качествата на “бюрократа” – администратор. Негова пълна противоположност е “драматичният” характер, склонен към самолюбуване, провокации, флиртове и т. н. (използва всички начини, за да впечатли другите). Това е и основата за развитието на “теоретика” като политически тип. Хората с “безпристрастен” характер се отличават с отсъствието на ярки емоционални състояния. Те, според Ласуел, могат да станат прекрасни съдии, дипломати и др., но за съжаление и непоправими негодници.
2. Лидерски стилове. Психиатрична типология
В анализа на съвременната политико-психологическа реалност на Русия, изследователките Коблянска и Лабковска (1993) описват личностовите особености на лидерите, като използват клинико-психологически и психиатрични термини. Те разглеждат не анормалните отклонения, а своеобразните прояви на индивидуалния стил в екстремни ситуации. Стила на политика се определя от пет параметъра.
Първи, темперамент, черти на характера, особености на поведенческите реакции.
Втори, специфика на когнитивните процеси (начини на взимане на решения, на преработка на информацията, особености на мисленето). Трети, управленски подход (стил на ръководене).
Четвърти, модела на лидерство, който личността следва.
Пети, начин на общуване с избирателите (лидера като публична личност). Индивидуалният лидерски стил се формира като съвкупност от характерните прояви на всеки от тези параметри. Коблянска и Лабковска описват и анализират 5 лидерски стила.
Параноиден стил. В личностния профил на този лидер преоблладават подозрителност, недоверие към хората, свръхчувствителност към скрити опасности и мотиви. Често тези хора са непредсказуеми, стремят се да контролират другите – открито или чрез тайни манипулации. Най-точните определения за този тип са “господар”, “властелин”, “Сталин”. На когнитивно ниво за него е характерно отрицание на идеите, несъответстващи на неговите, игнориране на информацията, която не потвърждава собствените му нагласи и убеждения. Политическото мислене протича на принципа “ние или те”. Като ръководител, този лидер създава напрежение сред подчинените. В общуването с другите политици той е вещ манипулатор, “коварен Макиавели”. Този стил често се съпровожда от стремежа да се подтискат или унижават другите политици. Стремежът към доминиране е самоцелен, тъй като той не е свързан със стратегията и тактиката за решение на политическите проблеми.
Параноидният стил е присъщ, както за политици от висшите ешалони на властта, така и за тези, които са в опозиция. Съществува реална опасност в екстремни ситуации този тип лидер да се ръководи от деформираната представа за света, която има. Той има неоснователни подозрения и изопачен поглед върху политическата ситуация. Този стил е заразителен и може да се предава на големи групи от хора.
Демонстративен стил. Образното обозначение на този стил е “артист”. Този тип лидер е склонен към самопоказ (демонстративност), непрекъснато е пленен от желанието да привлича вниманието върху себе си. Самооценката му зависи от това, доколко е харесван, желан, обичан и приет от другите. Той е лесно внушаем и това го прави управляем. Този лидер може да попадне в капана на “случайни” обстоятелства. Навреме направената похвала или обратно, изказаното неодобрение могат силно да уязвят “артиста”. В първия случай той губи своята бдителност, а във втория самообладание. Поради това този политик не може да провежда последователна и стабилна политика. Неговото безкрайно желание да получава само одобрение, признание и уважение и то на всяка цена, кара този лидер понякога да жертва не само обществените, но и собствените, при това не само абстрактно-политически, но дори и изцяло лични интереси.
Когнитивните особености на “артиста” не са подходящи за конструктивна законотворческа дейност. Депутати от този тип, например, трудно се концентрират върху детайлите и фактите, вникването в конкретните проблеми им коства много усилия. В общуването с други политици те се проявяват като “политикани” и “търгаши”.
Компулсивен стил. Личностният профил се характеризира с натрапчив (компулсивен) стремеж всичко да се направи по най-добрия начин (синдром на отличника), независимо от времето, с което се разполага и от сложността на задачата. Оттук произтича и недостатъчната лекота, разкрепостеност и гъвкавост на поведението. “Отличникът” не е способен на спонтанност, той трудно се отпуска. Запознаването с когнитивните характеристики на този стил дава обяснение на много от конфликтните ситуации в коридорите на властта. “Отличникът” е прекалено съсредоточен върху детайлите. Той е дребнав, изпълнен със скрупули, подхожда догматично към инструкции и параграфи. Този човек може да бъде завършен бюрократ, но може да бъде честен човек – например, принципен политик или трудолюбив чиновник. “Отличникът” изпитва дискомфорт при най-малкото отклонение от планираната в детайли дейност. Допускането на грешка или страха от несправяне със задачите могат да предизвикат у него съмнение, паника или депресия. Той се придържа неотклонно към зададените принципи. Понякога, като психологическа самозащита, прави малки отстъпки от правилата и компромиси в отношенията си с политическите опоненти. Този тип политици са надежда и опора на изявените лидери в тежки политически схватки. И те обаче могат внезапно да сменят курса. Тогава важи с пълна сила поговорката, че “няма по-ревностен католик от бившия протестант”.
Депресивен стил. Политикът с този стил обикновено търси към кого да се присъедини, за да се застрахова от неуспехи и да получи помощ. Най-точното определение за него е – “сподвижник”. Той се възхищава от лидерите, идеализира отделни хора и политически движения. Често “сподвижникът” може да бъде напълно консервативен и слабо активен. По правило те вървят след събитията. Прогнозите и съжденията им са крайно песимистични, от типа: днес “нищо не върви”, утре “икономиката ще рухне”, вдругиден “ще започне гражданска война”. Все пак трябва да се признае, че в условия на криза тяхните преценки не са далеч от истината.
Шизоиден стил. В много отношения този стил е близък до предишния. Тук обаче самоизолацията, отказа от участие в конкретните събития имат по-ясен характер. При политици с този стил няма дори желание да се присъединят към каквото и да е. Най-доброто определение за личностния профил на шизоидния стил е “самотник”. Тези политици често заемат позицията на странични наблюдатели.

Тема: Общество и характер

1. Личност и политика. Типология на политическите личности
Д. Рисман различава три типа общества и съответно три типа социални характери. Според него характера се определя от обществото. Трите социални характера отговарят на три типа политически личности.
“Безразличен” тип. Този тип съответства на традиционното общество. Този човек няма никакво отношение към политиката, гледа на нея като на “нещо”, с което трябва да се занимават другите. Той не се стреми към власт, не се чувства отговорен за водената политика и рядко преживява чувство за вина или фрустрация за случващите се политически събития. Този тип хора сякаш притежават особен имунитет и са напълно неизкушени от политиката.
“Морализатор”. Рисман го определя като “насочен навътре характер”. Това е лидер, нарушаващ общоприетите правила за подтискане на емоциите. Неговото поведение се характеризира със силни афекти и ниска компетентност. Той е или идеалист със склонност към самоусъвършенстване и усъвършенстване на хора и институции, или е песимист, насочен не към подобряване на нещата, а към предотвратяване на по-лошото. Д. Рисман дели “морализаторите” на два типа – “негодуващи” и “ентусиасти”. И в двата случая политическите емоции на “морализаторите” превишават политическия ум, като емоциите на “негодуващите” са много по-мрачни от тези на “ентусиастите”. Прекаленият ентусиазъм на “морализатора” пречи на ефективната работа, а прекалено силните емоции на правилното възприемане на ситуацията. Това води до нереално възприемане на света.
“Вътрешен наблюдател”. Той е или напълно неемоционален човек, или контролира силно своите емоции, като използва политиката за развлечение и изгода. Този тип не се интересува от определени въпроси и конкретни цели. Той добре знае как да манипулира другите. Типична за него е мисълта: “ако не мога да направя нищо, за да промения политиката, то не ми остава нищо друго освен да я разбера”. Този тип е реалист, който се стреми да бъде “вътре в политиката” и ако не може да измени политиците се опитва да ги манипулира. Той се стреми да прилича на политиците, тъй като не желае да го смятат за лошо информиран политически тарикат.
Трите описани социални характера и съответстващите им типове лидери принадлежат към т. нар. “приспособяващи се” типове. Това са нормални лидери, чийто характер се приспособява към към социалните изисквания. В този случай между характера и обществото съществува хармония. Срещат се обаче и отклонения в характера, неотговарящи на социалните изисквания. В тези случаи става въпрос за “аномически” (лошо проспособим) или за “автономен” характер. Рисман определя “автономния човек” като свободен в избора на своите политически предпочитания, тъй като неговото съзнание не е повлияно от чужди възгледи. Тези хора могат да се подчиняват на обществените норми (както и “аномичния” тип), но са свободни в решението за необходимостта от такова подчинение. Според Рисман “автономния характер” е идеал, който за съжаление е недостижим в реалността.
2. Типология на “макиавелистката личност” (личността на манипулатора)
По аналогия с F-скалата (скала на фашизацията), създадена от Т. Адорно за изследване на авторитарната личност, Р. Кристи и Ф. Гайс създават М-скала за изследване на макиавелистката личност – личността на манипулатора. Базовият модел на тази личност се осоновава на идеите, изказани от Н. Макиавели в трактата “Владетелят”. В резултат на конкретни изследвания са обосебени два типа “макиавелистка личност” - с висок Мак-коефициент и с нисък Мак-коефициент. Тези коефициенти са независими – те не зависят и от коефициента на интелигентност.
“Високият Мак” се отличава със “синдрома на хладнокръвието”. Този тип личност оказва съпротива на социалното влияние. Той се ориентира добре в междуличностните отношения, създава нови структури и се опитва да ги контролира.
“Ниският Мак” са характеризира с “прекалена доверчивост”. Този тип е податлив на социално влияние. Той е общителен, хората го приемат и следва външните структури.
Експериментите показват, че “ниският Мак” е много емоционален и бързо се увлича, докато “високият Мак” запазва спокойствие и самоконтрол. “Високият Мак” е ефективен в ситуации, изискващи когнитивна импровизация, “ниският Мак” е ефективен в ситуациии и дейности със строго определени правила. Хората с висок Мак-коефициент са спокойни, ниско емоционални, ориентирани към целта, стремят се винаги да постигнат целта си като се състезават с другите, инициативни, хладнокръвни, не се влияят от емоциите на другите, концентрират се върху точните когнитивни характеристики на ситуацията. Хората с нисък Мак-коефициент персонализират всяка ситуация, ориентирани са към индивида, а не към абстрактни цели, често емоциите оказват влияние върху рационалната оценка на ситуацията, зависими са от емоциите и от натиска на средата.
Именно хората с висок Мак-коефициент стават лидери. Те умеят да убеждават и обединяват своите последователи, да насочват тяхните действия и енергия в посоката, гарантираща им постигането на желаната цел.
3. Типология на президентите
Върху основата на богат исторически и биографичен материал Дж. Барбер анализира психологическата структура на американските президенти. Личността на президентите в неговата концепция се състои от три основни елемента: индивидуалния лидерски стил (начина, по който изпълнява своята политическа роля), ценностна система (политически възгледи, разбиранията му за устройството на обществото, за човешката природа, за справедливо и несправедливо, за добро и зло), характер (житейска ориентация, емоционална устойчивост, общителност). Върху личността на президента оказват влияние два аспекта от политическата ситуация: характера на властовите отношения (системата на властта) и “климата на очакванията” (основните потребности и изисквания на гражданите, насочени към президента). Дж. Барбер разглежда три типа очаквания. Първо, хората се нуждаят от увереност, че всичко ще е наред и президента ще се погрижи затова. Второ, хората трябва да усещат прогрес и динамика в политическите процеси. Трето, на хората им е необходима политическа легитимност.
Дж. Барбер изгражда своята концепция върху такива параметри като индивидуален лидерски стил, ценностна система, характер, особености на властовите отношения, “климат на очакванията” и обособява две функционални измерения – активност-пасивност, позитивност-негативност. Активността се определя от енергията, която изразходва президента, за да се справи със своите задължения. Например, Л. Джонсън “приличал на човешки циклон, който сякаш никога не си почивал”, К. Кулидж пък се нуждаел от сън 11 часа в денонощието. Другият показател (позитивност-негативност) съответства на отношението на президента към политическия живот, неговата лична удовлетвореност от политическата си дейност.
Като комбинира разгледаните параметри Барбер описва 4 типа “президентски характери”: активно-позитивен тип, поставящ си за цел да постигне добри резултати (T. Jefferson, F. D. Roosvelt, H. S. Truman, J. F. Kennedy), активно-негативен тип, имащ за цел да спечели и задържи властта (J. Adams, W. Wilson, H. Hoover, L. B. Johnson, R. M. Nixon), пасивно-позитивен тип, поставящ си за цел да получи любовта на околните (J. Madison, W. Taft, W. G. Harding), позитивно-негативен тип, имащ за цел да подчертава своята гражданска доблест (G. Washington, C. Coolidge, D. D. Eisenhower). Всеки от тези типове има свои особености.
Активно-позитивният тип се отличава не само с голяма активност, но и с лична удовлетвореност, която е свързана с висока самооценка и умение за общуване с хората. Този тип има за висша ценност продуктивността и е способен да се адаптира добре към сложната политическа реалност. Той се развива непрекъснато и прави всичко необходимо, за да постигне набелязаните цели. Президентът от този тип е рационалист, поради което често недооценява ролята на ирационалните фактори в политиката.
Активно-негативният тип се характеризира с противоречие между количеството енергия, което той изразходва и относително ниската емоционална награда, която получава. Създава се впечатление, че той се опитва да избяга от своята тревожност като се захваща с трудна и отговорна работа. Този тип е амбициозен и се стреми към властта, агресивен е към околните и трудно подтиска агресивните си чувства. Представата му за себе си е неясна и непоследователна.
Пасивно-позитивният тип притежава послушен, насочен навън характер. Този тип президент търси любов като вид награда за сътрудничеството и компромисите, които прави. При него е ясно изразено противоречието между ниската самооценка и привидния оптимизъм. Характеровите особености му помагат да смекчава остротата на провежданата политика, но крехката надежда и зависимостта от подкрепата на другите, понякога го карат да се чувства разочарован от политиката.
Пасивно-негативният тип не се отличава нито с ефективна дейност, нито с удовлетвореност от нея. Чувството му за дълг компенсира ниската самооценка и го тласка към политиката. Този тип може добре да се адаптира към различни неполитически роли, но у тези президенти не се среща гъвкавост и опит за ефективно политическо лидерство. За него е присъща тенденцията към изчакване, бягство от конфликта, неопределеност и непоследователност във водената политика.
4. Трансформационно и трансдействено лидерство
Д. Барнс избира за критерий на своято типология на лидерството взаимоотношенията между лидерите и подчинените, т. е. между хора с различен властови потенциал и различна мотивация. Той обособява два типа взаимодействия между тях и съответно два основни типа лидерство: “трансформационно лидерство” и “трансдействено лидерство”.
4.1. Трансформационно лидерство
“Трансформационното лидерство” възниква, когато индивидите в процеса на взаимодействие повишават нивото на своята мотивация. Това оказва влияние върху поведението и върху етическите очаквания на лидера и подчинените. Този тип лидерство е динамично, при него лидерът формира мотивите, ценностите и целите на подчинените. В следствие на това подчинените започват да действат все по-активно и ефективно. В този случай лидерът изпълнява образователна функция, той изгражда и изменя мотивите, ценностите и целите на своите последователи.
“Трансформационното лидерство” предполага, че независимо от първоначалните различия в интересите, индивидите се обединяват за постигането на висши цели. Реализирането на тези цели изисква сериозна промяна в интересите и поведението, както на лидера, така и на подчинените.
Д. Барнс разграничава 4 вида трансформационно лидерство.
А) Интелектуално лидерство – то е своеобразен аналитико-нормативен отговор на реалните потребности на обществото. Това лидерство може да се генерира само вътре в обществото. Социално-политическият конфликт е фактора, който превръща обществените потребности в специфични интелектуални идеали, защитавани от лидера. Лидери от този тип са: Робеспиер, Дж. Медисон, У. Уилсън, Ф. Рузвелт.
Б) Реформаторско лидерство – то е трансформационно по дух и донякъде “трансдействено лидерство” като процес и резултат. Този тип лидерство е доста неблагодарно, тъй като типичните реформатори, обикновено стъпват върху съществуващите социално-политически структури, които трябва да променят. Това води до компромисна и инерционна реформация на институциите.
В) Революционно лидерство – изисква абсолютна преданост на делото, силно развито чувство за призвание, откликване на нуждите и очакванията на масата, съпътствано е от драматичен конфликт. То е невъзможно без наличието на идеал за преустройство на обществото и план за промяна на обществено-политическата система. Д. Бърнс определя революцията като невъзможна без “пророк”, а също и без институционална подкрепа и колективно лидерство.
Г) Героично лидерство – при Д. Барнс то е тъждествено с харизматичното лидерство при М. Вебер. То се характеризира с непоколебима вяра в личността на лидера, независимо от неговите качества, опит и възгледи. Свързано е с увереност у последователите в способностите на лидера да преодолява препятствия, да разрешава кризи, с готовност да се делегира власт на водача в кризисни ситуации, между лидера и неговите привърженици липсват каквито и да е конфликти. Хората проецират върху този тип лидер своите емоции, агресивност, страхове и надежди за разрешаване на заобикалящите ги проблеми. На тях им е нужен лидер за идентификация с нещо по-силно и по-могъщо от тях самите. Лидерът е нужен на подчинените, за да удовлетвори тяхните лични очаквания и потребности. Лидери-герои е имало, има и ще има, тъй като те са най-категоричния символ на идеите и най-ярката персонализация на обществено-политическите движения.
“Героичното лидерство” обикновено възниква в кризисни времена. В периоди на масово политико-психологическо отчуждение и социална атомизация, когато се разпадат и престават да функционират институционалните механизми за разрешаване на конфликти. Властта губи своята легитимност, а традициите рязко отслабват. Тази мисъл на Д. Барнс е напълно аналогична с уравнението на Д. Растоу:
Л (легитимността) = традиционната Л + рационалната Л + харизматичната Л.
За да остава сумата винаги една и съща, намаляването на едно от събираемите трябва да бъде компенсирано с увеличаването на другите. Следователно в кризисни ситуации при отслабване на традиционната и рационалната легитимност, лидерът трябва да повиши харизматичната легитимност.
4.2. Трансдействено лидерство
“Трансдейственото лидерство” възниква, когато един човек проявява инициатива в контактите с другите хора с цел обмен на ценности (икономически, политически, психологически и др.). Тези отношения напомнят на сделка. Те се преустановяват след като двете страни постигнат необходимите резултати – в този случай лидера и подчинените му вече не ги обединяват никакви по-висши идеали.
Д. Барнс разглежда 5 типа “трансдействено лидерство”.
А) Лидерство на мненията – то има за цел да мобилизира мненията чрез обръщение към желанията и потребностите на гражданите и да ги изрази на изборите.
Б) Групово лидерство – то осъществява едновременно интересите на лидера и на групата. Лидерът помага на групата така да осъзнае своите потребности, така да формира своите очаквания и изисквания, че тя да го избере не само за свой лидер, а и да го предложи да защитава интересите и на по-голяма група.
В) Партийно лидерство – за него е характерен стремежа на лидера да мобилизира определени социални, икономически и психологически ресурси за удовлетворяване потребностите на своите подчинени. Това лидерство е “трансдействено”, но в него има и сериозен “трансформационен” потенциал.
Г) Законодателно лидерство – то изпълнява функцията на своеобразен мониторинг, служи и за разрешаване на противоречията. Д. Барнс обособява няколко отделни роли вътре в “законодателния” тип лидер. Това са “чисти” роли и всеки политик може да изпълнява няколко такива роли едновременно.
- идеолог – той издига предложения, които могат да бъдат широко подкрепяни в даден регион или от определена част от електората;
- трибун – възприема себе си като представител на жителите на своя регион или на много голяма част от електората и като “свързващото звено” между правителствените действия и очакванията на гражданите. “Трибунът” се определя като високо компетентен и пламенен защитник на обществените интереси, потребности и надежди за социална справедливост;
- кариерист – гледа на професионалната си кариера и на социалното си положение като на самоценност и като възможности за заемане на по-висок пост;
- парламентарист – изпълнява поне една, а най-често две роли: ролята на специалист (експерт в областта на парламентарните процедури) и ролята на институционалист (стреми се да поддържа авторитета на парламента като институция);
- брокер – смята, че изпълнява “ролята на необходимия посредник” между конкуриращи се интереси. Той постига баланс между интересите на спорещите страни и разрешава конфликта;
- верноподаник - доверено лице на силна партия;
- стратег – работи над широка, обикновено партийна програма;
- политолог – концентрира вниманието и дейността си върху проблеми от обществено-политическия живот;
Д) Изпълнително лидердство – то зависи преди всичко от личността на лидера (неговия талант, характер, авторитет) и от бюрократичните ресурси (кадри и бюджет), но му липсва надеждна институционална политическа подкрепа. Ако партийните лидери могат да спечелят широка политическа подкрепа и да активизират политическите настроения в полза на партията, то парламентарните лидери могат да разчитат на парламентарна подкрепа и на подкрепата на своите избиратели. Изпълнителните лидери постигат своите цели като се обръщат към общественото мнение и го насочват в желаното русло. Този тип лидерство е особено ефективно в кризисни ситуации: то е продуктивно при осъществяването на краткосрочни и конкретни цели.

Тема: Социално-психологически аспекти на вождизма

1. Определение за вождизъм
Вождизмът е тип властови отношения, основани на лично господство и лична преданост на носителя на върховната власт. Той е типичен за традиционните и квазитрадиционните, теократичните, строго централизираните, нединамичните, авторитарни и тоталитарни общества. Характеризира се с развита система от неюридически регулатори на поведението и устойчива фиксация на социалните роли. Отъждествява обществото с държавата и го разглежда като средство за реализация на определени идеи, чийто символ е вождът. Законите в такова общество се изграждат на принципа на разрешението – забранено е всичко, което не е разрешено от вожда. Нормите на политическо поведение се създават в йерархията на идеологическите авторитети, в която най-висшия авторитет е вожда. Властта на вожда е безгранична и безконтролна. За вождизма е типично ирационалното възприемане на политиката в ежедневното съзнание. Харизматизацията и атрибутизацията на вожда, който притежава необикновени способности са типични за масовото съзнание. След смъртта си вожда бива канонизиран, а наследниците му в този тип общество действат от негово име. Външните прояви на вождизма са клиентелизъм и “връзкарство”, а политическата система функционира като йерархия от властващи кланове.
От една страна, вождизмът е тип властови отношения, основани на личната преданост на персоната, притежаваща върховна власт. От друга страна, това е властови институт, свойствен за патриархално-родовите общества, изградени върху личното господство на военния или религиозния предводител. Като тип власт, вождизмът е характерен за общества от така наречения “ислямски тип”, в които правото и икономиката са подчинени на идеологията. В този тип общества е задължително участието на населението в дейности, насочени към постигането на цели, които стоят пред цялото общество. За вождизма е характерно активното използване на ирационалните моменти.
Вождизмът съществува като безконтролно, тотално господство за сметка на експлоатацията на най-примитивните архетипове на масовото съзнание. Неговата структура е запълнена със стереотипи, изпълняващи регулативни и идеологически функции. Това осигурява устойчивостта на вождизма като политически строй – макар и приемниците на вожда често да могат се сменят, на помощ идва изградения от вожда мощен, сакрализиран и централизиран апарат на властта. Масовото съзнание в тези общества се поддържа от вождизма. Вождизмът се опира на пиетета пред властта, на гражданския конформизъм, на политическата свръхлоялност, на отсъствието на осъзната диференциация на политическите интереси, на строгата регламантация на личния живот, на липсата гражданско общество. Лидерството за разлика от вождизма се гради върху осъзнатите интереси на гражданите.
М. Вебер определя вождизма като явление, което се среща във всички исторически епохи и във всички региони. На Запад вождизма се проявява преди всичко като политически вождизъм. Политическият вождизъм е свързан първоночално с образа на свободния “демагог” от града-държава. Този тип вожд е присъщ за средиземноморската култура, а по-късно се появява като парламентарен “партиен вожд”, развиващ се върху почвата на конституционната държава. Предаността към харизмата на пророка или вожда по време на война, или към блестящия демагог в народното събрание или в парламента означава, че този човек е вътрешно “призван” за ръководител на хората, които му се подчиняват не по силата на обичая или на традицията, а затова, че вярват в него.
2. Различия между лидера и вожда
Въпреки множеството интерпретации на термина “лидер”, обикновено изпъкват две значения. Първо, това е индивид, който притежава най-изразените и най-полезни от гледна точка на групата качества. Този лидер служи за еталон, към който другите трябва да се стремят. Неговото влияние се дължи на симпатията, която предизвиква и на това, че най-точно съответства на представата на групата за себе си.
Второ, лидерът е човек, когото групата е упълномощила да взима решения, които съответстват най-добре на груповия интерес. Авторитета на лидера се формира върху умението му да сплотява и обединява другите за постигане на общи цели. Този човек, независимо от ледирския си стил, регулира взаимоотношенията в групата, отстоява нейните ценности в междугруповото общуване, влияе върху формирането на общи ценности (цели) и в някои случай ги символизира.
Лидерството и вождизма психологически са различни. Да вземем например процеса на представяне и възприемане на информация. По принцип, използването на едни или други начини на представяне и възприемане на информацията с цел създаването на удобни политически нагласи са присъщи за всяка власт. Но в отношенията “вожд-последователи” се използват преди всичко нерефлексивни представи за властта и свободата. Тези представи се изграждат върху традициите и служат за идеална основа за разпространение на политически лозунги, които внушават неравните възможности за достигане до властта. Още от самото раждане едни са предопределени да властват, а други да се подчиняват. Вождът не допуска самостоятелни размишления сред подчинените, защото така може да се стигне до съмнение в неговата власт. Лидерът, напротив, не може да съществува без съзнателната подкрепа на своите подчинени. Той няма полза да изкривява рефлексивните представи и позитивни знания, тъй като неадекватният нерефлексивен образ ще бъде препятствие при решаването на практически задачи.
Лидерът и вождът се различава и в зависимост от подкрепата и начина, по който я получават. Вождът се стреми към подкрепата на населението като разчита преди всичко на своята личност. Лидерът се стреми към подкрепа на неговата програма. За вожда е важно да го обичат, за лидера да го разбират.
Лидерството и вождизма съществуват в различни условия. Отношенията “вожд-последователи” обикновено се опират на централизирана и слабо развита икономика. Естествено, те са възможни и в развитите държави, но само в ситуации на общонационални кризи, съпровождащи разпада на системата на нормативните представи. Във всички останали случаи развитото общество отдавна се е отказало от традиционните вождове и съзнателно избира да се подчинява на лидери.
Съществуват различни схеми, по които да се направи типологизация, класификация и сравнение на вождовете като особен тип лидери. Подобна схема, изградена от четири елемента, предлага Ю. Милованов. Првият елемент е функцията на лидерството (вождизма) в конкретната система на властта. Вторият е “свръхзадачата”, общественото предназначение на институцията, изразено чрез определени принципи. Третият елемент показва мястото и ролята на лидера (вожда) в системата на властта. Четвъртият елемент разкрива субективните представи на лидера (вожда) и неговото обкръжение за целите и задачите на дейността му.

Тема: Съвременни подходи към вождизма и лидерството

1. Лидер и група
Изследването на лидерството е невъзможно без анализа на взаимодействието между лидера и групата. Първите, които разбират това са К. Левин, Р. Липит и Р. Уайт. Те провеждат множество експериментални изследвания върху психологическия климат, който се създава от различните лидерски стилове. В резултат на своите изследвания те описват подробно характеристиките на три основни модела на взаимоотношения на лидера с групата: авторитарен, демократичен и либерален (laissez-faire) ситл.

Лидерски стил и основни характеристики Авторитарен Демократичен Либерален
Начин на взимане на решения Определя се от самия лидер Детайлно обсъждане на въпроса от групата, като лидера има функцията на регулатор и коректор Анархичен
Активност на подчинените и технология на взимане на решение Строга и пълна подчиненост на лидера Подчинените имат голяма степен на свобода в периода на обсъждане на решението; след вземането на решение лидерът предлага 2 или повече алтернативни процедури за изпълнение на решението Поливариантност в процедурен план, отсъствие на възможност за контрол за изпълнение на взетото решение
Форма на изпълнение на взетото решение и регламентация на дейността на всеки от членовете на групата Строг диктат по отношение на формата на изпълнение на решението и контрол на всеки член на групата Членовете на групата са свободни при избора на формата за изпълнение на решението; членовете на групата се самоорганизарат на демократичен принцип Пълна липса на предписания от страна на лидера
Критики и санкции по отношение на дейността на всеки от членовете на групата Лидерът има възможност да подложи подчинените си на остра критика и да им наложи много строги санкции; обратната връзка е забранена; степента на свобода на отделния индивид клони към нула; отношението към членовете на групата зависи не от резултатите от тяхната работа, а от лидера “Обективно“ отношение към всеки член на групата в зависимост от конкретните резултати от работата Пълна спонтанност в реакциите на лидера спрямо дейността на своите подчинени, неяснота по отношение на налаганите санкции
Изследователите достигат до извода, че авторитарните лидери са по-ефективни по отношение на количеството произведена продукция от своите подчинени, а демократичните лидери са по-ефективни по отношение на качеството на произведената продукция и влияят по-благоприятно върху психичното състояние на своите подчинени. Различните лидерски стилове създават различен психически климат в групата. Групите с авторитарен лидер са или апатични, или агресивно настроени вътре в себе си, тъй като лидерът контролира дори междуличностните отношения в групата. Групите с демократичен лидер се обединяват от чувството за групова принадлежност и усещането за единство. Групите с либерален лидер нямат усещането за единство, не са удовлетворени от работата, затова и производителността им е ниска. Следователно, нито един от тези стилове не може да бъде препоръчван в чист вид за повишаване на производителността на труда и ефективността на работата. За удовлетвореността от труда най-подходящ е демократичния стил.
2. Вождизъм и авторитарност. Авторитарно лидерство
Авторитарното лидерство е детайлно проучено от немския философ, социолог, социален психолог, музиковед и представител на Франкфуртската школа Теодор Адорно (1903-1969). Немският учен изследва първоначално този лидерски стил в малки, а след това в големи групи, като по-късно изучава психологическите особености на цялото фашистко общество в Германия при управлението на А. Хитлер. Той показва, че в началото авторитарността е обща характеристика за малката група създатели на ГНСРП, а по-късно се разпространява върху цялото общество и става базово качество за това общество. Така възниква понятието “авторитарна личност”.
Същността на авторинарността се изразява в стремежа да подчиняваш някой на себе си, като същевременно си готов да се подчиняваш на по-силния. Хората, на които е присъщо това качество, неибежно се включват в авторитарни групи и издигат свои водачи (фюрери). Хитлерова Германия е изключително уникален феномен, защото при нея принципа на фюрерството е превърнат в принцип на държавността. В нея всеки е фюрер – само че един на народа, а друг на семейството си.
Авторитарността има различни прояви. В ефективна малка група авторитарните личности се допълват една друга, но във фюрер се превръща само една от тях. Всички поддържат своя фюрер, като притежават и възпроизвеждат различни аспекти на авторитарността. Сред обособените от Адорно авторитарни подтипове сравнително често срещани са, например, “баща на семейство, недоволен от света, завладян от чужденци”. Първичните организации на хитлеристката партия в периода на подготовката за завземане на властта били препълнени с “метежни психопати”. С тяхна помощ фюрера идва на власт (знаменития “мюнхенски пуч”). “Метежните психопати” (разновидност на авторитарната личност) са тип хулигани, лумпени, “бандити без причина”, стремящи се към долни постъпки, безчинстващи без зъдръжки, безсмислено и жестоко. Този тип винаги е там, където трябва “да се бие и спасява”. На него се дължат всички погроми и пучове. Този тип е дезорганизиран, разхайтен, нямащ постоянна работа и устойчиви взаимоотношения. Той се ръководи от слепия протест срещу всички признати авторитети и същевременно е готов да тръгне след “силния човек”, като се поддава на най-елементарна пропаганда. Този тип не знае какво иска. Грубостта и физическата сила са нещата, пред които се прекланя. Често извършва садистични постъпки. Тези хора презират себе си и се самоутвърждават чрез насилие и жестокост. Такива са били и хитлеровите щурмоваци. След като свършат своята работа, обаче те стават ненужни. В Германия голяма част от тях са избити в знаменитата “Нощ на дългите ножове”.
Според Т. Адорно, промяната на ситуацията изисква и друг тип авторитарност. Такъв тип е “функционера-манипулатор” – Хайнрих Химлер. Адорно го описва като човек, свободен от идеологически догми, но интересуващ от детска възраст от конкретното устройство на нещата: часовници, жаби, концлагери. Този тип разглобява на части готовите неща, демонтира ги и създава нови модели. В основата на неговите действия винаги лежат трезвост, практицизъм и особена “пустота на чувствата”. Единствените принципи, от които се ръководи са Организация, Метод, Ред. Именно този тип хора чрез непреклонна последователност осъществяват в Германия “идеалния” хитлеров ред – чрез гестапо, СС и концлагерите. Отделните хора били използвани само като средства и вещи за постигане на желания ред. Този тип се отличава с особено хладнокръвие, но той има една характерна особеност – не обича да се справя сам със своите врагове, предпочита “универсални” методи от типа на газовите камери.
Адорно описва още един тип авторитарна личност – така наречения чудак или “чудноват тип”. Този тип измисля невероятни идейно-пропагандни конструкции, които граничат с фантастиката: от теорията за “космическия лед”, митовете за Нибелунгите, до евреите, които пият от кръвта на младенеца. Той вярва искрено в правотата на своите идеи и затова притежава дарбата да убеждава и агитира. Готов е да отиде на смърт или да се самоубие в името на своя кумир. Страда от мания за преследване и същевременно обожава конспирацията, разкрива заговори и е готов решително да ги потуши. Такъв тип са Гьобелс, Розенберг, както и всички лидери в авторитарното общество.
3. Интегративен подход към вождизма и лидерството
В своята типология М. Герман не само описва четири основни образа на лидера, но прави опит да интегрира в една схема всички разработени преди нея подходи, теории и типологии на лидерството. Четирите обособени типа включват в себе си всички известни характеристики на лидерскито поведение.
“Лидер-герой”. Този тип лидер поставя целите и задачите пред групата, задава насоката на развитие, формира надеждите и очакванията и завладява своите подчинени. Върху него лежи цялата отговорност за бъдещето на групата. Ако изучим и преценим добре личността и характера на този лидер ние в много голяма степен ще съумеем да отгатнем стратегията и развитието на групата.
“Търговец”. Лидер от този тип умее да прецени какво е нужно на хората и им го предложи. Чувствителността му към потребностите и желанията на хората е не по-малко важна от способността му да ги убеди, че той е човекът, който ще им помогне. Този тип лидер напълно съответства на “трансдействената” теория и теория на обмена.
“Марионетка”. Това лидердство служи за прокарване на определен тип политика и насочва групата към някоя политическа сила. Лидерът е доверено лице на групата и действа от нейно име. За да се разберат особеностите на този тип лидерство трябва да знаем какви са целите и очакванията на подчинените. Това лидерство се описва адекватно чрез атрибутивните теории.
“Пожарникар”. Лидерството в този случай е ответна реакция на някакво важно актуално събитие. За да се вникне в същността на този тип лидерство трябва да се анализира политико-психологическия контекст, в който се осъществява лидерството. В недалечното минало такава интерпретация е правена в ситуационните теории.
На базата на тези образи М. Герман определя пет основни компонента на лидерството.
Първи, личността на лидера и особености на неговото достигане до лидерска позиция.
Втори, характеристики на групата.
Трети, специфика на взаимоотношенията в групата по “вертикала” и по “хоризонтала”.
Четвърти, контекста, в който се осъществява лидерството.
Пети, резултатите от взаимодействието на лидера и подчинените в конкретни ситуации. Като цяло типа лидерство зависи от същността и комбиницията на тези пет компонента.
Според М. Герман, съществен недостатък на стари и съвременни теории е, че те поставят акцента само върху един от компонентите и недооценяват значението на другите. Именно тази едностранчивост дава повод за съмнение в адекватността на тези теории. Съвременната наука трябва да изследва лидерството комплексно, като разглежда обстойно всички негови компоненти и възможни техни комбинации.
4. Културологичен подход
Този подход е приложен по оригинален начин от А. Владиславски. Според Владиславски лидерството е функция на политическия режим и съответно на политическата култура на режима. Следователно типа лидерство зависи от политическия режим. Владиславски определя девет типа режими, от които четири са основни, а останалите имат смесени характеристики. Връзката между типа политически режим, култура и лидерство е посочена в долната таблица:

1. Режим: авторитаризъм
Култура: фатализъм
Лидерство: деспотично, неограничено, продължително 2. Режим: колективизъм
Култура: йерархия
Лидерство: позиционно, ограничено по сфери, продължително във времето
3. Режим: индивидуализъм
Култура: пазар
Лидерство: ограничено и непродължително 4. Режим: егалитаризъм
Култура: справедливост
Лидерство: харизматично, неограничено, непродължително

Става ясно, че при първия режим – авторитарния, лидерството има продължителен и всеобхватен характер. Когато подчинените са фаталисти, лидерството неизбежно придобива и качеството изключителност. Във втория случай, при колективистичния режим, когато цари йерархия, лидерството е автократично по характер, но позиционно по положение: пълномощията на лидера се определят от мястото му в служебната йерархия. При третия случай, с режим на индивидуализма, по дефиниция няма нужда от лидер, тъй като пазара признава само правото на собственост. Индивидуалистите не вярват в лидери, те вярват в резултати. Затова, дори и да се появи лидер той ще бъде “нужният човек на нужното място и в нужното време”, който ще трябва да реши определени краткосрочни задачи. Четвъртият случай, с егалитарен режим, е реално единствения от всички режими, в който може да се появи харизматичен лидер.
5. Пазарна типология на лидерството
Тази типология е разработена от В. Джоунс и е приета за най-адекватната за пазарните демократични общества, а също и за обществата модернизиращи се в тази насока. Джоунс твърди, че взаимодействието на пазара и демокрацията поражда много ограничен брой лидерски стилове. Съществуват само четири типа лидери, които се срещат в пазарната демокрация.
“Делегат”. Този лидер е зависим от икономическия елит, но се отчита на своите избиратели. Всичко върви добре, докато избирателите са съгласни с позицията на икономическия елит. Делегатът разглежда икономическите промени през призмата на своите последователи. Той обаче може да се окаже в сложна ситуация, ако избирателите не одобрят позицията на икономическия елит.
“Доверено лице”. Този лидер се отчита на своите избиратели, но е свободен от контрола на икономическия елит. Той се занимава преди всичко с икономически промени, които невинаги са свързани с изискванията на избирателите, но по принцип отчитат техните интереси. Главното е, че този лидер е свободен от влиянието на икономическия елит.
“Лакей”. Този лидер е напълно под контрола на икономическия елит. Реално, той почти не се отчита пред избирателите. На практика се занимава само с обслужване интересите на икономическия елит.
“Предприемач”. Този лидер е независим от икономическия елит и не се отчита на избирателите. Той е напълно независим и работи само за себе си.
Съвременните теории, подходи и типологии на лидерството го разглеждат като специфичен феномен, който е свързан с взаимодействието между лидера и подчинените и описват подробно психологическите особености на личността на лидера и психическия климат в малката и голямата група. Съвременното лидерство се гради върху постулата за едновременното увеличаване на властта на народа и на правото на индивидуалност. Това е възможно само в условията на широк демократичен контрол върху властовите структури.

Тема: Елит и общество

1. Научни теории за елита
Проблема за политическия елит има дълга традиция. Той е вълнувал учените още от древна Гърция – Платон (5-4 в. пр. Хр.), Аристотел (4 в. пр. Хр.), а по-късно е разработен сериозно от Н. Макиавели (1469-1527). Съвременните теории за политическия елит се базират върху идеите на В. Парето (1848-1923), Г. Моска (1853-1941), Р. Михелс (1876-1936). Първият от тях въвежда термина “елит” в социологията и политологията. Г. Моска пък използва понятието “политическа класа”. Михелс развива идеята за управляващата върхушка и обосновава понятия, свързани с политическите партии и олигархии. Тези изследователи правят опит за обособяване и систематизация на въпросите, отнасящи се до ролята на управляващата класа в политиката.
Развитието на социалния живот формира особен слой политически активни хора, които в течение на времето се превръщат в лидери (управленци, ръководители) на съответното общество. Този слой обикновено се нарича елит или “управляваща”, “ръководеща”, “политическа” класа (от английски “ruling class”).
Понятието “управляваща класа” е употребено за първи път от М. Джилас за обозначаване на бюрократичната номенклатура на съветското общество от сталински тип. Понятието “елит” произлиза от латинската дума eligere и от френската elite и означава “най-доброто, най-отбраното, най-избраното”. През 17 в. това понятие се използва за да се опишат стоките от най-висше качество. От 19 в. с него се определят висшите социални групи в системата на социална йерархия. В социално-политическите науки термина се разпространява през 20 в.
Понятието “елит” е централно за така наречените елитарни теории за обществено-политическото развитие. Тези теории учат, че всяка социална структура включва висш, привилигирован слой или слоеве, които осъществяват управленски и творчески функции и нисши слоеве (останалата маса от населението), които изпълняват нетворчески, репродуктивни функции. Първите теории за елита са създадени в началото на 20 в. от В. Парето, Г. Моска, Р. Михелс и др. Общото между тези теории се състои в това, че обясняват всички политически процеси с взаимодействието между елитни групи. По този начин понятието “елит” се превръща в самодостатъчно и подменя всички други (от типа на “класи”, “страти” и др.). Според американските изследователи Превит и Стоун (1973), ако “Манифеста на комунистическата партия” провъзгласява борбата между класите за двигател на историята и на обществените промени, то елитаристите определят борбата между елитите за първопричината на общественото развитие.
В различните концепции определенията за елита са нееднозначни. В. Парето нарича елит хората, които получават най-високи резултати в своята професия. Г. Моска приема за елит най-активните в политическо отношение хора, ориентирани към властта, които са “организирано малцинство в обществото”. Х. Ортега-и- Гасет разбира под елит хората, които се ползват в обществото с най-голям престиж, притежават висок статус, богатство, превъзхождат интелектуално или морално масата и имат силно развито чувство за отговорност. Х. Ласуел причислява към елита тези групи от хора, които заемат високо положение в обществото и ключови командно-административни позиции в управленските структури на държавната власт. А. Етциони определя за елит хората, които притежават “властови позиции”, а Т. Дай тези, които имат формалната власт в организациите и политическите институции и така влияят върху социалния живот. За Л. Фройнд елита се състои от харизматични личности, докато за А. Тойнби елита е “творческо малцинство”, чиито членове заемат водещо положение в политическия, икономическия и културния живот на обществото. Тойнби подразделя елита на политически, икономически, културен и т. н.
2. Политико-психологическо разбиране за елита
В научната литература съществуват три основни подхода за обяснение същността на политическия елит и мястото му в структурата на обществото.
Първият е позиционният подход, който поставя акцента върху влиянието, което имат представителите на политическия слой според мястото, което заемат в системата от властови структури.
Вторият подход е подхода на репутацията. Той се опира върху рейтинга на политика и мястото, което политика заема в йерархията на влиятелните обществени личности.
Третият подход е функционален. При него се изхожда от връзката между действията на политика и осъществяването на взетите политически решения.
Особено оригинална е концепцията на М. Вебер за елита. Под елит той разбира щаб или “свита”, които разполагат с власт и които в зависимост от историческите условия и характера на политическата система мобилизират механизмите на политическата борба, за да легитимират своя диктат или да обезпечат идеологически своята власт. Така тези хора попадат в елита като получават материално възнаграждение или социално уважение (“почит”).
Психологическите теории за политическия елит се делят на три основни групи.
Първата група се гради върху възгледите на Г. Джилберт и Б. Скинър. Принадлежността към елита на едни и посредствеността на други хора се обяснява чрез чисто психологически качества - в това число, способността за бързо научаване.
Втората група се базира върху психоаналитичните възгледи на З. Фройд и по-късно на Е. Ериксън. Тя разглежда стремежа към властта и попадането сред елита като реализация на сексуалната енергия чрез нейната сублимация.
Третата група се основава върху социално-психологическите възгледи на Е. Фром и Х. Ласуел. Тук акцента е поставен върху формирането на характера на лидерите и елита в процеса на социализация и върху зависимостта между характера на лидерите и структурата на обществото.
Възгледите на американския учен Дж. Хигли са изпълнени с много голяма доза психологизъм. Според него същността на въпроса не е свързана с постовете и длъжностите, които заемат хората, отнасящи се към елита. Най-важна е възможността да се влияе върху взимането на политически решения, дори без да се заемат формални постове, а също и възможността да се критикува управяващия режим, без това да крие големи опасности от репресии. Следователно елита е неформален слой от обществото, притежаващ такъв авторитет, който принуждава властта да се съобразява с неговото мнение дори тогава, когато то противоречи на позицията на властта. В този смисъл елита не е “управляваща класа”. “Управляващата класа” се състои от хора, които заемат едни или други постове или позиции в бюрократичната йерархия. Към елита принадлежат хора с лични качества и достойнства, неформални лидери, хора изявяващи се в обществения и политическия живот. Образно казано, “управляващата класа” се състои от йерархия на “креслата” и постовете, докато елита се състои от авторитети, неформални лидери и обществени личности.
До голяма степен принадлежността към елита се определя не толкова от общественото признание, а от приемането и признаването на хората от представителите на елита. Елита в известен смисъл е “кадрови резерв” на политическите лидери на обществото. Формално на елита се противопоставя “контраелита”. В него влизат лидерите на опозиционните движения или хора, които не притежават властови статус, но оказват влияние върху взимането на стратегически политически решения. Въпреки различията между елита и контраелита, психологически между тях има доста общи неща. Тези сходства могат да породят миграционни процеси, когато едни или други представители на елита преминат в контраелита или обратно.
3. Причини за възникването и съхранението на елита
Шест са най-съществените причини за съществуването на елита.
Първо, това е психологическото и социално неравенство между хората, тяхните различни способности, възможности и желания за участие в политиката.
Второ, изискването за професионализъм в управленската дейност, за да бъде тя ефективна.
Трето, високата социална значимост на управленската дейност.
Четвърто, привлекателната възможност управленската дейност да се използва за придобиването на социални привилегиии.
Пето, практическата невъзможност да се осъществява сериозен контрол на политиците от страна на населението.
Шесто, пасивността на населението по отношение на политиката и участието в нея. Най-активните, силни и способни членове на обществото се стремят да заемат мястото на управляващите – при пасивното снизходителство на тези, на които им е отредено винаги да бъдат управлявани.
4. Функции на елита и качества на нейните представители
Сред функциите на политическия елит най-важни са тези, които са свързани с проявата на социално-политическите интереси на различни обществени групи в политиката. Особено важна функция изпълнява политическата идеология (програма, доктрина, конституционни положения и т. н.). Към основните функции на политическия елит се отнасят още: създаването на механизми за осъществяването на различни политически проекти (закони, политически решения, планове и т. н.); изучаване и анализ на интересите на различни социални групи, формиране на механизми за субординация на интересите на различни социални общности; формиране на система от политически институции в обществото и координация на тяхните взаимодействия; провеждане на държавна кадрова политика в административната, съдебната и стопанската сфера, подготовка и реализация на политически лидери. Всички тези функции са детайлизации на най-важната функция: изработването и взимането на стратегически решения, а също и тяхното предаване в масовото съзнание и осъществяването на контрол за тяхната реализация.
За осъществяването на тези функции политическия елит използва разнообразни ресурси: финансово-икономически, културни, социални, силови, символни и др.
5. Психологическа същност на елита
Представителите на елита обикновено се характеризират с високо ниво на политическа култура, с точно възприемане и оценка на събитията, с добре развита способност за дълбоко осмисляне на политическата реалност, точно предвиждане на динамизма и последствията от политическото поведение на различините политически субекти, а също и силно развито чувство за отговорност относно случващото се в социално-политическата сфера. По правило, елита е преди всичко изграден от личности, които често влизат в остри конкурентни междуличностни отношения. Всеки отделен представител на елита е реален или потенциален лидер, но всички негови представители разбират, че лидерския им потенциал може да се реализира само при спазването на “определени правила на играта” и най-вече, при съществуващата социално-политическа система. В този смисъл елита може да се определи като неформален колективен лидер на обществото и на неговата политическа система.
Представителите на политическия елит могат да се оприличат на “гладиатори”, които Л. Милбрайт (1965) определя като хора, много добре подготвени да управляват другите. Те се чувстват компетентни, познават себе си, доверяват се на своите собствени знания и способности, “аз-ът” им е достатъчно силен, за да издържа на удари, не се терзаят от съмнения и
вътрешни конфликти, умеят да контролират своите импулси, съобразителни са, общителни са, склонни са да проявяват своята индивидуалност, отговорни са. Макар у тях и да може да се проявява желание за доминиране и манипулиране над другите, то не се проявява по-силно отколкото при другите хора. Гладиаторите умеят да се сдобият със слава в политическите битки и са достатъчно уверени в себе си, за да устоят на партийните интриги. Политиката е негостоприемно място за неуверени в себе си, плахи и затворени хора, които не притежават силна вяра в своите възможности за успешно справяне с възникващите проблеми.
Но психологическата същност на разделянето на обществото на елит и маса не се изразява във водене на гладиаторски битки вътре в елита. Напротив, елита е устойчив, тъй като при него доминира търпимост във взаимоотношенията, общуването и връзките. На тази основа се формират еднакви или в краен случай, достатъчно общи представи за споделяни цели и ценности на политическата дейност и социалния статус на участниците във властта, а също и приемливи социално-политически правила за заемането на едни или други позиции. Сплотеността и кооперативността се срещат често сред политическия елит, а също и стремежа да се ограничи проникването на нови конкуренти.
6. Видове елит
Елита се дели на консолидиран и неконсолидиран, отговорен и безотговорен, егоистичен и алтруистичен. Вътрешната сплотеност на елита зависи от неговата социална и национална еднородност, преобладаващия стил на политическо лидерство, нивото на политическа култура и т. н.
Легитимността на политическия елит е свързана с неговата отвореност и възможност за обновление. Това е и свидетелство за развитието на демократичните механизми в обществото и нивото на неговата социална мобилност. Една от характерните черти на зрялата демокрация е потенциалната възможност всеки гражданин да влезе в политическия елит. Непрозрачните елити са показател за затвореността на обществото и неговата строга структурираност. Не съществува обаче автоматична зависимост между прозрачността на обществото и възможността за попадане в политическия елит. Тук се намесват “филтриращи” елементи във вид на критерии за подбор на елита, които отсяват новите членове. Обновяването на политическия елит обикновено лежи върху два принципа.
1. Принцип на “гилдията”, основан на законите на затворените системи. В тези системи, подбора, преместването, придвижването на хора от едни постове към други става при минимално допускане в системата на външни, чужди представители. Съществуват множество изкуствено създадени степени на проверка, като спазването на списъка от изисквания, изработени от системата, е строго задължително.
2. “Принцип на конкуренцията”, основан на правилата на пазарното съревнование на “стоки”, ролята на които играят специалисти-мениджъри, лидери със свои програми, партийни активисти и др. Основа на конкуренцията е професионализма.
Достойнствата на принципа на “гилдията” са стабилността, устойчивостта и прогнозируемостта на възпроизвеждането на елита. Предимствата на “принципа на конкуренцията” засягат гъвкавостта, подвижността и отвореността на елита за включването на нови кадри (“свежа кръв”) в политическите структури.
Психологическите особености на политическия елит до голяма степен определят нравствено-психологическия облик на цялото общество, без да го детерминират напълно. Всеки политически строй, всеки нов режим и управляваща върхушка се опитват да създадат собствен елит, нужен за по-ефективното осъществяване на властта. Обикновено това става в условията на силна конкуренция, в периоди на модернизация, на социално-политическо преустройство, при промяна на формата на собственост и на държавната система. Трябва да се подчертае: политическият елит като цяло не е ситуационно образувание. Той е тясно свързан с развитието на политическите процеси и политическите събития, в които взима активно участие.

Препоръчителна литература

1. Арънсън, Е: Човекът – “социално животно”. София, “Наука и изкуство”, 1996.
2. Градев, Д.: Социална психология на масовото поведение. София, УИ “Св. Климент Охридски”, 1995.
3. Социална психология. Христоматия. Съставителство и превод Людмила Андреева. София, “Дилок”, 2001.

Няма коментари: