За розата

За розата
от Надежда Мадолева

В думата „ роза” , ако следваме символиката от древността на преден план стоял митът за смъртта на любимеца на Афродита от гр. Венера от лат, Адонис, от чиято кръв били поникнали първите червени рози. Станали символ на надмогващата смъртта любов. В рамките на древноримския култ към мъртвите, празникът на розата – „ РОЗАЛИИ” е засвидетелстван от първи век сл. Хр. И в зависимост от региона бил отбелязан между 11 и 15 юни. В Италия този обичай , все още е жив при отпразнуването на неделния ден от Петдесятница – итал. „ domenika rosata”. Участниците в забавленията в чест на бога на опиянението ДИОНИС бивали увенчани с рози, понеже съществувало схващане, че розата охлаждала разгорещеността от изпитото вино и предпазвала пияните от разгласяване на тайни.
В християнската семволика червената роза олицетворява пролятата кръв на Исус Христос при разпятието, а с това и Небесната любов, която в Дантевата „ Божествена комедия” се споменава като “Rosa Candida”, буквално – „чистата роза”. А може да се каже, че носител на чистотата е белия цвят..
В поезията на трубадурите розата е символ на любовта. В противовес на това бялата роза символизира смъртта, но взето в езотеричен контекст тази смърт има характера на възкресение. Надмогването на изпитанията във физическия свят,засилва енергията на любовта, така че тя придобива характера на вечност, преодоляла границите на смъртта. Когато говорим, за младостта като вечна имаме предвид тъкмо този смисъл. Белият свят като символ на невинността и чистата е свързан с младостта, а оттам и с вечността.
Църковната иконопис превърнала розата в „ ЦАРИЦА НА ЦВЕТЯТА”, като олицетворение на небесната царица – света Дева Мария, царица и на целомъдрието. През Средновековието носенето на менче от рози било позволено само на девици, а Божията Майка често била изобразявана „ сред розови храсти+.

Легенди за розата
Стрямската Розова Долина

Почти всички религии подчертават божествения произход на Царицата на цветята. Най-много разкази и легенди за произхода на розата са оставили старите гърци.
Анакреон разказва, че при раждането на Венера морските вълни изхвърлили едновремемнно с нея и семената на Розата, от които веднага израснал розов храст, който напъпил и се разцъфтял, за да напои въздуха с най-приятния аромат, който Венера за пръв път ще вдъхне.
Според друга легенда, младото момиче Розалия, което било обречено от майка си да служи до живот в храма на Диана, се влюбило в прекрасния Семедор. И когато влюбените отишли пред олтара на Химена да положат брачна клетва, Диана се разгневила и смъртно пронизала сърцето на Розалия, която веднага се превърнала в розов храст. Тутакси, обаче, храстът се покрил с благоуханни цветове. За спомен, растението запазило името на Розалия.

Трета легенда разказва, че розовият храст и израснал из остатъците Морска пяна, от която било сътворена Афродита, а от капките нектар, с които БОГОВЕТЕ опръскали ОЛИМП е произлязла чуднокрасивата бяла роза.

Отначало цветовете на розата били бели като сняг, но поради смъртта на хубавия Адонис, разяреният Марс подгонил Венера, която в бягосвото си се одраскала на бодлите и с кръвта си обагрила цветовете на розата и те станали червени.

Християнска легенда разказва, че когато при бягството си в Египет, майката Иисусова простряла пеленките на малкия Исус върху един храст край пътя си, то храстът веднага се покрил с красиви рози.
Свети Василий Велики пише, че при сътворението на света розовите стебла били без бодли. Бодлите се появили, когато хората се развратили.


В корана на мохамеданите се говори, че при възнасянето на Пророка, от неговите капки ПОТ произлезли Белите Рози, а от потните капки на неговото животно – Жълтите, а от тия на Архангел Гавраил – червените рози.

Седмолистната роза
Има една роза със седем листа и друга със седем пръстена от цветни листчета, която е указание за седемте метала и съответстващите им планети.
Луна – сребро
Марс –желязо
Меркурий – живак
Юпитер – калай
Венера – мед
Сатурн –олово
Слънце – злато

Легенда за
Пепелта на Розата

Представете си прекрасната рокля с свят „пепел от рози" на красивата героиня Меги от австрийския филм "Птиците умират сами” – бледорозова, почти бяла... От спомена лъха красота, смесена с тъга.
И когато червенокосата Ева се роди, чудният ЕДЕМ кипеше от живот и младост. На 16 години тя се спря във възторг пред райското великолепие. Никаква завист не ухапа сърцето й. Преди още да беше се огледала в огледалото на някой ручай, Ева беше опиянена , а когато видя своя образ в извора, тя погледна със съжаление другите същества и всичко наоколо. Видя Гривата на Лъва в огнени отблясъци, когато той я разпръскваше срещу светлината. Бе великолипно, но косата на Ева, разпусната в цялата си дължина, сояеше още по-пламенно. Небето, колкото и да беше синьо не можеше да се сравнява със синевата и красотата на нейните очи. Защо ще завижда на лебеда, когато нейната шия и ръцете й са направено от жив сняг?
Възгордяна от съзнанието за своята красота Ева се разхождаше из обширната Райска градина и си мислеше : „ Без съмнение всичко е хубаво, но нима е само това?” и уморена тя сядаше под някое дърво, забавляваше се като се смееше, целувайки розовите си нокти на своите тънки пръсти....Тогава съзра РОЗАТА...
Розата беше пред нея, бледорозова, почти бяла, с победоносна грация. Току-що се разцъфтяваше и сияеше като едно цвете, което би могли да бъде Звездата? Тя беше блестяща и жива като звезда, която би могла да бъде и жена. Един тигър, който минаваше покрай нея, заплака от умиление като я видя.
Тогава Ева се смути „ тя разбра, че ще има вечна съперница! Колкото и хубава да беше тя, розата, не беше по-малко по-хубава от нея..Благоухание срещу благоухание, усмивка срещу усмивка, плът на цвете срещу плът на жена: до края на вечността ще има една непрекъсната борба. Напразно влюбените поети във възторжени мадригали ще се мъчат да докажат на своите възлюбени недостатъците на Царственото Цвете. Ева не си правеше илюзии: тя знаеше, че розата ще й бъдевинаги една великолепна и тържествувящя съперница и не ще е подложена на вечното унижение да бъде сравнявана с нейната разцъфтяваша красота.
Огромна скръб завладя тази, на която се подчиняват всички други творения и на които се противопоставяше само една – розата. Тя престана да се оглежда в прозрачността на изворите, да гледа по- малко белите от нея лебеди, които си играеха върху небесната лазурност на езерата. Случваше се, легнала до съпруга си , по цели нощи горчиво да мечтае със стиснати юмруци под равнодушния поглед на звездите. Понякога по цели часове оставаше седнала под една дърво, без да целуне розовия и нежен нокът дори на малкия си пръст.
Тя не можеше повече да понася своята съперница и РЕШИ ДА УНИЩОЖИ ЦВЕТЕТО, КОЕТО Й ОСПОРВАШЕ ПОБЕДАТА да бъде несравняемата красота. Без съмнине, тя знаеше много добре, че една мъртва роза не означава изчезване на розите завинаги. Всяка пролет, всяко лято, те ще раждат нови прекрасни цветове за срам на устните й, по-малко пурпурни червени. Но поне Ева ще си е отмъстила за първата обида, защото не можеше повече да понася тържеството на своята съперница! Как, обаче, да си отмъсти? Най-напред тя си помисли да разкъса неприятелката си със зъби, да я стъпче с краката си в праха между камъните и след това да я захвърли на яростния вятър. Тя беше видяла веднъж как един ястреб грабва една чучучлига, тъкмо тъй тя желаеше да грабне розата. Но не, това не й бе достататъчно, тя се спря на едно друго мъчение. От сухи треви тя издигна върху пясъка един малък жертвеник и го подпали с пламъка на една светулка. Когато тревите бяха вече обхванати от огнените езици, тя откъдна розата и със злорадство я захвърли в пожара. Как трепнаха нежните листенца, как отчаяно се гърчеха! Колко тъжно и жестоко беше изгарянето на тази розова белота, на това благоухание, на този живот, на цялото това очарование.!
Скоро не остана нищо друго освен върху утихналия жертвеник – малкобял прашец . Пелелта на Розата.
Голямо отчаяние обхванало всичките пеперуди на Рая, защото те безмерно много обичаха розата, която жената мразеше. Сега тя не съществуваше вече. Не ще могат да кацат тръпнещи и очаровани върху трептящите й листа и няма вече да се докосват с разперените си крилца до благоухаещата тайна на сърцето й. Докато Ева извършваше съдбоносното дело и се радваше, че си е отмъстила, бедните пеперудки хвърчаха обезумели около безмилостната и жестокосърдечна палачка, която предадена изцяло на своето отмъщение, не ги видя и бавно се отдалечи от мясото на изгарянето – тържествуваща и победоносна. А пеперудките печално гледаха малката купчинка от изгаснали треви – бледите останки на своята любимка.
Те искаха да запазят от нея някакъв спомен. Тогава масово или една по една се хвърлиха с вълнение върху скъпата пепел на изгорялата роза и се обсипваха с белия прашец.
И оттогава крилцата на всички пеперуди изтърсват този нежен прашец – пепелта на първата роза.

РОЗАТА – ЦВЕТЕ – СИМВОЛ
Нека надникнем във втори том на „ Речник на символите” от Жан Шевалие и Ален Геербрант:
Забележителна с красотата, формата и уханието си, на запад РОЗАТА е най-широко-разпространеният символ – цвете. В обши лниии тя отговаря на азиатския ЛОТОС, понеже и двете са близки до СИМВОЛА КОЛЕЛО.
Символиката на това цвете е основана на проявата , произлязла от първичните води, над които тя се издига и разраства. Впрочем тези особености не са чужди на Индия, където си служат с КОСМИЧЕСКАТА РОЗА, ТРИПАРАСУНДАРИ, за да опишат красотата на Божията Майка.
Тя означава Завършена Съвършенство, осъществяване без недостатъци. Както ще видим по-нататък, тя символизира Купата на Живота, Душата, Сърцето, Любовта- Светия Граал. Човек може да я съзерцава като МАНДАЛА и да я възприема като Мистичен Център.
В християнската иконография Розата е или съдът, приел кръвта на христос, или преобразуването на капките от тази кръв или символ на Христовите рани.

Розенкройцеровия символ представлява 5 рози, една в средата и 4 върху всяко от рамената на кръста. Тези образи представляват било Граал, било небесната роза на Изкуплението. И след като цитираме Розенкройцер, да отбележим, че емблемата им поставя розата в центъра на Кръста, т.е. на мястото на сърцето на Христос, на Светото Сърце. Този символ е същият като „ Rosa Cadndida”от „Божестевна комедия” на Данте, която пък не може да не напомни за мистичнана роля от християнските литании, символи на ДЕВАТА, може би същият символ като този от „ Романа на розата” . За Ангелус Силезийски розата е образ на душата и на Христос, чиято душа оставя отпечатък Златната Роза, някога освещавана от папата през „4-тата неделя след Велики пости" като символ на Духовната власт и Познание.
( DEVA), но несъмнено е символ на Възраждане и Безсмъртие.
Готическата Розетка и Розата на Ветровете бележат прехода от розата към Колелото.

Подбра за вас Надежда Мадолева, а напечатано от Румяна Русева ( с извинение за кампютърните грешки)
Създател на творчески клуб „ Цветче Седмоцветче” – Работилница на Духа.
От 11.09.2007 г.

Дева – означава Бог,
Девата - множество