Основни програми на човешкото съществуване

Основни програми на човешкото същество

Доклад от Господин Гюров , изнесен на духовно-научна конференция на 14 декември
под надслов "Плодовете на духа" в клуб Катарзис, гр, София


Вперили поглед нагоре, често забравяме да проучим откъде тръгваме и какво носим по пътя си. Наследили сме дълга биологична и социална еволюция, чийто багаж мъкнем със себе си, а колко често се замисляме какво представлява той? Не можем да контролираме неща, които не познаваме. Затова нека разгледаме накратко движещите сили в живота на обикновения човек.
Първият закон, вложен в цялата жива пророда, може да се изрази с една дума: “Оцелявай!” За да се осигури самосъхранението на индивида и вида, в нервната система съществуват програми, свързани с удоволствието и болката. При животните е изградена връзка между удоволствие и оцеляване – всичко, което носи удоволствие, спомага за оцеляването, а неудоволствието сигнализира за нещо опасно. Животните не могат да си създават нови видове удоволствия и в природата тази връзка работи перфектно. Дишането, храненето, сексът, сънят – чрез изпитваното удоволствие или неудоволствие се стимулира нужното за оцеляването поведение. Дори преяждането има биологичен смисъл – хищникът никога не знае кога ще яде пак и за него е полезно да има някакви резерви. Затова яденето продължава да доставя удоволствие известно време след нормалното напълване на стомаха.
Човекът обаче се е научил да контролира в някаква степен околната среда, както и да си доставя нови усещания чрез създаване на различни неща, в следствие на което простата преди зависимост удоволствие = оцеляване вече не е толкова еднозначна. Помага ли за оцеляването преяждането, когато са ни гарантирани три или повече хранения на ден? Помагат ли за оцеляването алкохолът, цигарите, гледането на телевизионни шоута и още ред забавления? Очевидно не. Въпреки това хората непрекъснато търсят такива неща – защото в нервната ни система връзката между удоволствие и оцеляване си стои. Колко силна е тази връзка можем да видим от опита с един плъх.
Учените знаят къде е центърът на удоволствието в мозъка и поставили електрод в него. Сложили един бутон, който плъхът можел да натиска и който пускал електрическо дразнение, стимулирайки центъра на удоволствието му. Плъхът скоро се научил да го натиска и не спрял, докато не умрял от изтощение. В природни условия плъхът не може да си достави вредно удоволствие и той няма предпазна програма срещу това. Въоръжете го с технология и резултатът е налице. Уви, изглежда ние, хората, също не сме изградили още достатъчно силна предпазна програма. Последствията наблюдаваме всекидневно.
Социалната среда би трябвало да ни помага да контролираме по-добре тази първична зависимост. Имаме исторически примери за такива опити – например религиозните повели за въздържание, насърчаването на аскетизма в някои общности, вегетарианството и др. При социализма се получаваше нещо подобно поради натрапеното равенство и недостатъчното производство, вечно изоставащо от търсенето. Но какво се получава днес? Икономиката на капитализма е жизнено зависима от постоянното нарастване на консумацията. От средство за задоволяване на потребностите тя се е превърнала в средство за генериране на все по-големи потребности. Отвсякъде ни заливат рекламни послания – консумирай, консумирай, консумирай! Сякаш не ни стига автоголът, който си вкарваме чрез старата биология, та сега си вкарваме още един – чрез новото общество.
Търсим щастие чрез задоволяването на потребностите си, но утоляването на една жажда винаги извежда на преден план друга. Забравяме да ценим това, което вече имаме, погледът ни е вечно вперен в това, което още нямаме. На Ахмед Доган например му липсва летяща чиния. Може би си мислим, че ако бяхме в неговото положение или имахме парите на Бил Гейтс, щяхме да сме много добре. Не, тогава пак щяхме да страдаме – за нашите си летящи чинии.
От гледна точка на материалната еволюция това е оправдано, то стимулира прогреса. Но в личен план то означава постоянна неудовлетвореност, ламтеж и стрес.
---
След зависимостта удоволствие – оцеляване, която опира до нивото на физиологията, нека минем по-нагоре, до програмите на ниво психика.
Потребностите са степенувани, те могат да бъдат представени пирамидално, като задоволяването на по-базовите извежда на преден план по-горните етажи, докато отново не се получи недостиг на по-долните. На най-долния етаж са физиологичните нужди. След тяхното задоволяване изпъква потребността от сигурност. Човек може да се забърка в доста опасни неща, за да задоволи глада и жаждата си, но след това вече мисли за подслона и сигурността си. Ако е обезпечен и в безопасност, на преден план излиза потребността от любов и принадлежност към някаква общност. След нея идва нуждата от признание – да те уважават другите, да си известен. И най-накрая, ако всичко друго е наред, според Маслоу (който е дефинирал тази пирамида) идва потребността от себеактуализация (самоусъвършенстване) – да се занимаваш с най-доброто, на което си способен, и да ставаш все по-добър в него.
С изключение на този последен етаж (до който за съжаление малцина достигат), можем да открием един основен принцип зад всички останали. Това е вярата в недостига, реален или въображаем. В базовото програмиране на човешкия разсъдък (чиято основна цел е да осигури нашето оцеляване) стои тази вяра – че ресурсите са ограничени и няма достатъчно за всички. Няма достатъчно храна, сигурни места или подслон, няма достатъчно любов, няма уважение и слава за всички, а само за малцина, и следователно за тези неща трябва да се борим. За да спечели един, трябва да загуби друг. Ще спечели този, който бъде признат за прав. Така е програмиран разсъдъкът, и битката за имане на право е негова основна и постоянна дейност. Доказването на собствената правота се е превърнало в толкова силна програма, че понякога човек може дори да причини смъртта си, опитвайки се да докаже, че е прав.
Можем да проследим този феномен навсякъде – от най-дребната семейна кавга или разправията между приятели, до световните войни. Във всички спорове присъства същият момент, всъщност обикновено той е единственият мотив.
В разсъдъка има две подпрограми - постулираща и доказваща. Постулиращата заявява нещо, а доказващата винаги успява да го "докаже", колкото и нелепо да е понякога то. Отстрани е лесно да се види абсурдността на чуждите убеждения, но е много по-трудно да се види абсурдността на собствените убеждения. В почти всеки спор са намесени нелогични или безсмислени аргументи и от двете страни. Споровете не доказват друго, освен нивото на участващите в тях, тяхната идея се заключава в "аз съм прав, а ти не си", каквото и да е съдържанието на спора. От тази гледна точка нивото и на двамата участници е еднакво - това е нивото на програма за самоутвърждаване за сметка на другия, т.е. нивото на един автомат.
Нагонът за власт е израз на същите неща. Очевидно ако имаш власт, ще бъдеш прав - другите ще бъдат принудени да се съгласяват с теб.
Друга натрапчива програма е вътрешният диалог – добре познат на всеки, занимавал се с концентрация или медитация. Вътрешният диалог се формира в първите години от живота на детето, обикновено като копие на гласовете на родителите. Повечето хора го отъждествяват със своя Аз. Вътрешният диалог (или по-скоро монолог) постоянно каканиже нещо, изразходвайки значима част от психическата ни енергия. Той раздава мнения и оценки, съди, преразказва едни и същи истории, вярва, съмнява се и прочие. Ако сме съзнателни, лесно можем да се уверим, че този глас в главите ни не е нашето аз. Ние можем да се дистанцираме и да го слушаме отстрани, вместо да се отъждествяваме с него. Той е просто една автоматична програма, която не се нуждаде особено от нашето участие, за да работи. Можем да не го вземаме насериозно и да не се съобразяваме особено с него, можем дори да го спираме понякога.
---
Нека разгледаме още един въпрос – за индивидуалното и колективното съзнание. Истинската еволюция на човека се състои в разширяването на неговото съзнание. В най-ранна възраст детето дори не може да отграничи себе си от околната среда. Първо то разбира своята физическа отделност, по-късно осъзнава емоционалната си отделност от майката. По-нататък детето добива все по-сложна представа за света и обществото, то започва да усвоява програмите за поведение в социалната среда и ролите, които се налага да играе в живота. Вече като възрастен, човек може да достигне етап, в който да погледне отстрани и да осмисли тези роли, в които е влязъл спонтанно или натрапено. Той може да започне да си задава въпроси за системата от морални норми, в която е програмиран да вярва. Може да се почувства неуютно в тесните рамки на национализма, съзнавайки своята съпричастност с цялото човечество. Може дори да стане един от малцината, достигнали космическо просветление.
Тук няма да се спираме на всички тези етапи, интересуващите се могат да ги намерят задълбочено описани в книгите на Кен Уилбър. Ще разгледаме само някои моменти, свързани с диалектиката между индивидуално и колективно.
Още от етапа на животинската еволюция хората са се събирали на групи, за да улеснят оцеляването си. Но паралелно с процеса на обединяване върви и процес на противопоставяне. Отделните групи или стада се конкурират за териториите, осигуряващи им препитание. Индивидите хем трябва да се събират заедно, за да си помагат, хем трябва да не са твърде много, за да не изчерпват наличните екоресурси. Вътре в самите групи също се получава разделение, оформя се властова йерархия.
Хилядолетия след първоначалното формиране на тези отношения, в съвсем различната социална среда днес можем да наблюдаваме феномени, идващи от тази епоха. Хората, носещи древната програма да бранят собствена територия, се оказват в гъсто населен голям град. И тук изведнъж се появява ефектът на алиенацията (отчуждението) – “моят дом е моята крепост”. Без да съзнават за какво става въпрос, хората инстинктивно се опитват да се скрият от другите, да се оградят, да изолират някакво късче само за себе си. Съседът се превръща в някой, когото не искаш да срещаш и да познаваш. В това днес няма еволюционна или социална логика, това е губещо поведение, но такъв е древният нагон и човек му се подчинява съвсем несъзнателно.
Съществуващите нагони за принадлежност към някаква група и за противопоставяне на другите се уравновесяват взаимно в груповото противопоставяне. Прекрасен съвременен пример за това можем да видим в агитките на “Левски” и “ЦСКА”.
Чак до индустриалната епоха силно колективистичните общества са имали определени предимства. Те са се справяли по-успешно с неблагоприятните природни условия и с неприятелите. Но цената на този колективизъм е била слабата поносимост към инакомислещите и членовете на другите общности - етнически или религиозни. Още в древна Атина, когато започват да практикуват остракизма, атиняните изгонват от града някои от най-видните си граждани.
В новото време обаче техническият прогрес и стопанската инициатива стават по-важни за оцеляването и натрупването на материални блага, и това изтиква на преден план ролята на индивида. Егоизмът се отприщва, моралните норми (вкл. тези с религиозен произход) започват да се променят, за да се осигури различно програмиране на новите индивиди. Стига се до теории, че алчността е благо, и че ако всеки прави най-доброто за себе си (както той си го разбира), това е от полза за всички.
Ако погледнем диалектически на тези неща, старото колективистично общество е тезата, а новото – индивидуалистичното – е неговата антитеза. Отрицанието на старото поправя някои негови недостатъци, но извежда на преден план други недостатъци, не по-малко грозни. Всяка граница означава война, и ако преди границите бяха главно между групите, сега слязоха по-надолу, между индивидите. В бойно поле се превърна дори семейството, за което свидетелства огромният брой разводи. Пътят към Духа е път на обединение и разширяване на съзнанието, а между хората наблюдаваме все по-голямо разделение. Трябва ни трети етап, синтез на предишните, но как да се случи той?
Като израз на тази нужда възникна комунистическата идеология и бяха създадени социалистическите общества. В тази идеология се подчертаваше, че човек за човека е брат, а не вълк, и че конкуренцията в икономиката означава колосален разход на ресурси, защото едно и също нещо се прави по няколко пъти. Ето например сега имаме три GSM мрежи, всяка от които осигурява почти пълно покритие. Три пъти са похарчени пари и труд за едно и също нещо. И в крайна сметка цялото общество плаща за това. Комунистите смятаха, че една рационално изградена система с обща собственост и централно планиране може да елиминира този голям недостатък. Нещата обаче не се случиха точно така. Защо?
Комунизмът не отчиташе човешкото биопрограмиране и особеностите на индивидуалното развитие, или вярваше, че може да го промени в достатъчна степен чрез пропаганда.
В индивидуалното развитие наблюдаваме етапи, подобни на тези в обществата. Децата не биха могли да оцелеят сами и те са колективистично настроени, чувстват се едно цяло със семействата и приятелите си. През младежките години това обикновено продължава, обусловено от програмата за възпроизводство на рода чрез създаване на семейство – младежите търсят партньор от другия пол, а влюбеността е може би най-силното чувство за общност, до което повечето хора достигат през целия си живот. По-късно обаче, когато човек си стъпи сам на краката, нещата започват да се променят. Той навлиза във втория етап. Вече не се нуждае от родители, които да го хранят и пазят от големите деца, чувства се сигурен, намерил е любовта и е създал своята малка семейна общност. Т.е. долните етажи от пирамидата на потребностите са удовлетворени. На преден план излиза нуждата от признание, слава, власт, авторитет. Ако този човек играе успешно играта на живота, неговата ярка индивидуалност може да го направи все по-егоистичен. Ако обаче в същото време обществото спъва изявата му, налагайки му всевъзможни идеологически, политически, икономически, културни и други ограничения, този човек ще бъде силно демотивиран. И обществото ще загуби творческия му потенциал. За жалост в същото време това общество не може да удържи и моралните принципи, които въздига, тъй като достигащите до властта носят в себе си същите програми, за които досега говорихме. Те искат да доминират, да имат право, да вземат по-голяма част от недостигащите ресурси. В крайна сметка се получава сериозна разлика между декларираното всеобщо равенство и реалността, която се илюстрира добре от популярната соц поговорка: “всички сме равни, но някои са по-равни от другите”. Резултатът неминуемо е икономически и нравствен упадък. И вместо да отидем напред, се връщаме назад. Защото новият етап трябва да интегрира в себе си предимствата на предишния, а не да го отрича изцяло.
Съвременните общества или ще се променят, или ще доведат до края на познатата ни цивилизация. Икономиката, основана на конкуренцията и насърчаването на потреблението, води до експоненциално нарастване на консумацията на природни ресурси. Експоненциалната функция е нещо много опасно! При нея плавната дълго време линия изведнъж става много стръмна, и когато забележим, че вече сме на този етап, вече е много късно и трудно да се направи нещо.
Ето един пример. Ако населението на Земята нараства само с 1% годишно, сега това са някакви си 65 милиона души – населението на 2-3 мегаполиса. Но след 3000 години теглото на хората би надхвърлило теглото на цялата планета, а след 17,000 години броят на хората би трябвало да стане по-голям от броя на всички атоми във Вселената! Очевидно това няма как да се случи. А подобна зависимост има навсякъде, където имаме процентен ръст. Има я в ръста на консумацията на ресурси и съответно в ръста на изхвърляните отпадъци.
Но дали можем да направим нещо, или нещата ще се урегулират само тогава, когато храната и суровините започнат да не достигат, а отпадъците – да ни задушават?
Спасението може да дойде само чрез разширеното съзнание на духовността. За да се създаде ново общество, което интегрира успешно индивидуалното и колективното, са нужни хора, които също са минали на следващ етап. След колективизма на инфантилността и егоизма на възрастния, човек може да достигне до по-зрял етап, до петото ниво на пирамидата, където самоусъвършенстването е това, което има значение, а не състезанието с другите. Където човек наблюдава с насмешка игрите на собствения си разсъдък и нагони, съзнавайки, че е нещо повече от тези програми, и че нищо в света не е отделено от другите неща, и следователно собственото щастие не може да се гради върху чуждото нещастие.
Проблемът с досегашните опити да се изгради по-справедливо общество е, че към такова общество се стремят предимно слабите, неуспелите, губещите. Хората, които са на ниските етажи на пирамидата на потребностите. Тези, които не се чувстват сигурни и не знаят дали ще ядат утре, искат държавата да ги пази и да им осигури храна и жилище. А другите, които се справят добре сами, гледат с презрение на това и искат всичко да си остане по старому. Трябва да имаме предвид и че нерядко зад духовната маска, която носи даден човек, се крие поредният аутсайдер, който не се справя добре с живота си и използва духовната фразеология, за да скрие желанието (често и от самия себе си) някой друг да се погрижи за него.
Човек трябва да отиде отвъд програмите, които идват от неговото еволюционно минало или са му наложени от другите. Но как да стане това? Можем да го наречем депрограмиране или метапрограмиране. Хората са изпробвали какво ли не с тази цел – различни видове психотерапии, автогенен тренинг, хипноза, психотропни вещества, йога, молитви и прочие. В най-добрия случай резултатите са частични или временни. Нашият разсъдък е автомат, грижещ се за оцеляването на тялото и себе си, и не е нито лесно, нито безопасно да се направи неговата пълна пренастройка.
Изходът е да бъдем будни за автоматичните процеси и програми в нас, да приемаме съществуването и проявленията им леко. Да разбираме колко малки са реалните ни материални потребности и да ограничаваме консумацията си до нивото на тези потребности. Да не се страхуваме, че ресурсите са недостатъчни и че може да не оцелеем. Както е казал Махатма Ганди, "на Земята има достатъчно за нуждите на всички, но недостатъчно за алчността на неколцина". Страхът, алчността, мързелът – това са нещата, които създават недостиг. Трябва да балансираме между това да сме вечно неудовлетворени или пък доволни като прасе в кочина. Да приемаме своите недостатъци, но да не се оправдаваме с тях. Правим грешки и ще продължаваме да ги правим - това е начинът, по който се учим. Автоматичната ни природа ще ни кара и занапред да вършим глупости, а ние често ще заспиваме и ще я оставяме да ги прави. Това е ОК. В крайна сметка всичко, което се случва в света, е ОК. Универсалното съзнание е започнало тази игра със себе си, създавайки индивиди, чието възприятие вижда разделителни линии там, където такива няма. Всеки наш поглед, всяка дума разсича единният свят на части. Е, щом играта е такава, нека я играем!


Литература:
Р. Смодермон – “Просветление”
Е. Маслоу – “Мотивация и личност”
К. Уилбър – “Без граници”, “Кратка история на всичко”
П. Сахер – “Дзен Йога”

A. Bartlett – “Are Humans Smarter Than Yeast?”
(видеоклип за експоненциалния растеж)
http://www.youtube.com/watch?v=hM1x4RljmnE