Стъпкана роза
По паважа пуст
в късния ден,
млада двойка тук премина -
той и тя
загърнати в мъгла,
с тъга разделят се –
тя плаче,
а той
трогнат от скръбта
огледа се
и що да види –
малка бяла роза
кима му с глава.
И видял една сълза
смутено
той се пресегна -
нежна бяла роза,
поклащаше глава,
говfреше му:
“Ела и ме вземи!
И момичето
не ще те забрави.”
Бързо младият човек
откъсна я,
вдъхнал аромата нежен,
подаде на любимата
си цвете белоснежно -
цвета на
на любовта
и красотата.
Девойката усмихна се
едвам,
но го прегърна
с надежда,
и отбелязаха
раздяла тежка.
И момъкът
замина на война,
далече
от родната земя.
Но чужда рота
се зададе в града
и девойката
от мъка залиня,
ни вест,
ни кост от него –
с месеци –
не един, два.
И един ден
пощальонът спря
пред нейната врата:
-Не знаеш ли –
попита той-
Той умря !
Погледни
и прочети.
Подал писмото
с тази новина,
розите в двора
клюмнаха глава.
И остана там
на тротоара ,
под тежкия ботуш
малка роза
лъчезарна -
бяла като сняг,
смачкана
в студа,
стъпкана
в калта
от дъждовния ден –
Нежна роза
сви се
в любовта,
на момъка загинал
на война.
Няма коментари:
Публикуване на коментар