сряда, 12 март 2008 г.

Как да се смеем?

Жената опря длани на челото и потъна в мисли. Разговорът , който току що бе водила по телефона все още звучеше в ушите й. "Защо Мая не идва вече?" , бе попитала тя. "Защото съм ви много обидена!", отвърна млада жена по телефона, т.е. майката. Думите прорязаха като нож сърцето на загрижената госпожа и тя се опита да приеме нещата такива каквито са. "Защо карате моята дъщеря да се извинява пред чуждата майка, а нейното дете не дойде при мен? Вашето отношение ме засегна.." Телефонът прекъсна и жената остнана натъжена сама със себе си. Тя се чувстваше смутена и подтисната от недоразумението, което се беше случило. Недоразумение ли бе то или просто грешка в начина на мислене и поведение. Според учителката по-голямото дете трябва да бъде по-отговорно за ситуация, в която се сблъсква с по-малко дете. Малкото момче , което беше само на 6 години все още не умееше да контролира емоциите си и разпознава чувствата си, за да прави верни преценки. Момичето, което вече бе втори клас не се бе научило да поема отговорност за поведението си и като по-голяма трябваше да се научи да гледа на момченцето като на малко братче. За съжаление в тяхното приятелство се бе породила агресия ,а след това омраза. Ето кое караше госпожата да се замисли дълбоко и да си даде отчет за своето невежество, както и за невежеството на родителите. " Откъде накъде аз ще правя "Евала" на другото дете, а моята дъщеря ще трябва да гледа на него като на по-малък!", развика се майката. "Какво ме интересуват другите. Аз също съм чувствителна!"
Тъй като учителката не знаеше за какво точно са се скарали децата, детето мълчеше и не отвърна на въпроса на майката:"Ти да не си казала нещо?" Учителката успя да овладее положението също с мълчание опитвайки се да защити детето и да го похвали. Не й се искаше още повече да наранява майката с обяснения за това как дъщерята в последно време не слуша в час. Беше забелязала,че майката се опитваше да се държи строго и да изисква от дъщеря си повече отколкото бе необходимо."На баща си прилича по характер!", каза веднъж тя.
Затвори се телефонът ,но звънна вратата. Госпожата бе забравила,че днес Петърчо идва на урок. Тя се втрурна с радост към вратата.
- Петърчо, ти ли си? Заповядай.
Момчето срамежливо остави чантата си и се събу. Влезе в хола и си извади тетрадките за писане. То беше тихо и скромно дете в пети клас.
- Петърчо - каза учителката - щастлив си,че нямаш братче или сестриче. Защото ако имаше, все щеше ти да си виновен..
Пеърчо я прекъсна:
- Да, зная, щяхме само да се караме.Защото аз имам братовчед и като ходя на село, баба все на мен се кара. Братовчед ми е на шест години.
- А ти защо мислиш,че големите деца трябва да поемат повече отговорност?- с любов го погледна учителката.
- Ами . защото малките често си фантазират и лъжат и не може да се разбере истината.
Тогава госпожата го попита пак:
- Значи, ти смяташ, че по-голямото дете може по-достоверно да обясни случая,
- Да - отвърна с готовност Петърчо.
Учителката почувства детското уважение и любов , които я обгърнаха като пърхащи крила.
- Хайде сега да се заловим за уроците ти.
И двамата се надвесиха над учебната тетрадка по английски език.

Радомила

Няма коментари: